Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Призракът с грамадния кръст на гърдите и със златната корона на главата
Трупът лежеше на изток от Константиновата колона. Екипът за разследване на местопрестъплението вече беше пристигнал с минибуса, каран от Али, и фаровете му осветяваха малкия площад. Но осветлението, естествено, не беше достатъчно. Затова тримата мъже заедно с Шефик и нашата старателна Зейнеб допълнително осветяваха с фенерите си мрака и като истински златотърсачи диреха някакво доказателство, някаква насочваща ги следа, взирайки се по земята.
Опитах се да разгледам жертвата под смътната светлина на ръчния фенер на Зейнеб. Беше мъж малко над средната възраст, виждаха се само оределите по слепоочията му коси, откриващи лицето му, украсено с бадемовидни мустаци между края на острия му нос и горната устна. Черните лачени обувки допълваха елегантното му облекло – светлосинята риза и тъмносиния костюм. Също като при първата жертва, дълбоката порезна рана на врата му се набиваше в очи. И също като при нея имаше кръв само по яката на сакото и отпред върху ризата. Светлите му очи в тъмните орбити някак учудено, сякаш беше видял нещо много необичайно, се бяха вперили в бледия полумесец, който ни гледаше от върха на колоната. Не беше ли това същият полумесец, който ме следваше и вчера сутринта на Сарайбурну? За миг забравих за трупа и вдигнах глава нагоре – той блещукаше едва-едва в мастиления безкрай на небето, обсипано с безброй много звезди. Беше малко по-едър, отколкото сутринта, когато го бях видял, но все още изглеждаше тъжен като недовършена картина.
– Монетата, която открихме в дланта му, е сечена при Константин – рече Зейнеб.
Гласът й ме върна към реалността. Подаваше ми металната монета, която извади от плика с доказателствата.
– Сечена е за императора, основал Константинопол. – Многозначителният й тон ми припомни разговора ни от сутринта за него. – На лицето на монетата е изобразен и неговият лик.
Оставих полумесеца на неговата самота и поех монетата. Сложих си очилата и различих профила на императора, обърнат надясно. Точно зад него се виждаше и надписът „Константин“, сочещ, че монетата е сечена за него. При все това беше учудващо, че Зейнеб знаеше за това и за основателя на Константинопол, император Константин І. Защото дори от прогимназията знаехме, че е имало не един и двама императори с името Константин. Така че монетата би могла съвсем спокойно да бъде и за друг император. Но преди още да я попитам за това, тя продължи да обяснява:
– Константин издигнал тази колона през 330 г. в чест на обявяването на града за столица на Римската империя. Интересна е и историята й – докарал я чак от Рим, от храма на Аполон – посочи тя тъмнеещата в мрака колона малко по-нататък. – Първоначално била висока 57 метра. Разделили я на части и я пренесли дотук с кораби. След като я вдигнали, той поставил върху нея собствената си статуя във вид на бог Аполон.
– Откъде знаеш това?
Сви присмехулно устни и посочи северната част на колоната:
– Ами тук има табела, инспекторе, всичко това е написано на нея.
Да, проста работа било! Нещо, което ти е изглеждало много трудно за изпълнение, някакъв случай, който ти се е струвал неразгадаем, в края на краищата се е оказвал фасулски, след като са излезли наяве всички взаимовръзки! Махнах с благодарност на Зейнеб и започнах да изследвам трупа. Веднага открих нещо, което ми се беше изплъзнало при първоначалния оглед – начинът, по който лежеше трупът. Абсолютно същият, както и при предишната жертва. Краката разперени на две страни, ръцете съвсем прави назад, дланите завързани една за друга с найлоново въже.
– Възелът не е много стегнат – каза Зейнеб, която тъкмо го разглеждаше и дръпна връвта, която се развърза съвсем лесно. – Ако си спомняте, и ръцете на Недждет Денизел не бяха здраво вързани и възелът моментално се развърза. Толкова леко, че ако жертвата малко си опънеше ръцете – и би могла да се развърже. Ако не са били връзвани, за да не се съпротивляват, тогава за какво, инспекторе? – обърна тя въпросителен поглед към мен.
Този въпрос беше важен, но аз нямах отговор. Погледът ми се плъзна към краката, разделени, като че ли са краища на лък, на който да се натегне тетива.
– Това разположение на краката прилича на лък – обърнах се развълнувано към Зейнеб. – Да, точно като краищата на лък...
Младата ми колежка нищо не разбра и ме гледаше с недоумение, когато пристъпих към краката на жертвата. Посочих й ръцете, опънати като стрела над главата, и заобяснявах догадката си:
– Убийците са направили тялото да изглежда като стрела. Разбираш ли, Зейнеб, нагласили са го да заприлича на стрела!