Към небето 2 към звездите

— Емисар? — чух глас до себе си. Обърнах се и видях, че Уинзик приближава, стъклената черупка пред очите и тялото разкриваше как дребното ракообразно плува вътре.

Стегнах се и се постарах да не показвам гнева си. Това бе създанието, което държеше хората ми като затворници.

Ти, помислих си аз, някой ден ще крещиш от срам пред старейшините си, докато аз проливам кръвта ти като отплата за извършените престъпления. Ще те гледам как скърбиш, докато жалкият ти труп потъва в студената пръст на гроб, който много скоро ще бъде забравен. Тук в космоса нямаше достатъчно студена пръст, но аз си казах, че Конан от Кимерия не би позволил подобно нещо да го спре. Можех да внеса нужното количество.

— Имаш ли нужда от нещо, емисар Аланик? — попита той. — Нали знаеш, че не се налага да участваш в теста. Нали знаеш, че твоят вид е съвсем близо до първичната интелигентност? Предполагам, че можем да намерим начин да се разберем и без да губиш времето си тук.

— Заинтригувана съм и искам да участвам — отвърнах. — Освен това според Куна така е най-добре за нас.

— Олеле, олеле — възкликна Уинзик. — Така ли? Куна е много полезен понякога, нали. Олеле, олеле. — Уинзик взе таблета ми и го прегледа.

— Нямам идентификационен номер — посочих аз.

— Мога да ти дам временен — отвърна Уинзик и започна да пише нещо на таблета. — Така, готово. — Той се поколеба — Пилот на изтребител ли си, емисар? Предполагам, че си куриер или посредник, като знам какви са… специалните ти умения. Не си ли ценна за вида си? Защо те похабяват в груба, агресивна проява като битката?

Груба ли? Битка ли? Наежих се, но се въздържах да цитирам Конан от Кимерия. Съмнявах се, че Уинзик иска да чуе колко е велико да слушаш виковете от болка на враговете.

— Аз съм сред най-добрите пилоти от моя вид — настоях. — И за нас е чест да проявяваме умения в изкуството на отбраната.

— Чест, казваш? Олеле, олеле. Били сте в близък контакт с човешкия бич твърде дълго, а? — Уинзик замълча. — Може да е опасно. Моля те да го разбереш. Не бих искал поради някаква случайност да причиня… неволна проява на талантите ти. Може да е свръхопасно.

— Забраняваш ли ми да участвам?

— О, не.

— В такъв случай ще участвам в теста — заявих и подадох ръка, за да взема таблета. — Благодаря.

— Много агресивно — настоя Уинзик и ми подаде устройството, докато ръкомахаше с другата ръка. — Куна обаче вярва във вашия вид. Олеле, олеле.

Предадох таблета на диона, който ги събираше, след това се смесих с тълпата пилоти, които вървяха — или пълзяха — към пилотските си кабини. До кораба открих познатата висока фигура със синя кожа, облечена в роба, застанала с преплетени пръсти. Оказах се права. Куна беше тук.

— Уинзик опита ли се да те откаже? — попита Куна.

— Да — отвърнах, след това посочих с палец през рамо. — Ама какво му става на този?

— На Уинзик не му е приятно, че съм поканил агресивен вид за теста.

Намръщих се.

— Не иска агресивни хора да се присъединяват към военните ли? Все още не го разбирам, Куна.