Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Тогава Денетор скочи на масата и обгърнат от дим и пламък, вдигна жезъла на наместничеството, който лежеше в нозете му, и го пречупи на коляното си. Като захвърли парчетата в пожара, приведе се и легна на масата, стиснал палантира с две ръце на гърдите си. И сетне разказваха, че оттогава който и да погледнел в онзи Камък, ако нямал свръхмощна воля да го отклони към друга гледка, виждал само две старчески ръце, попарени от пламъци. В скръб и ужас Гандалф извърна лице и затвори вратата. Постоя замислен на прага и всички наоколо чуваха алчния рев на огъня в гробницата. Сетне Денетор нададе страшен вик и повече не го чуха, ни видяха на този свят.
— Тъй ни напусна Денетор, син на Ектелион — каза Гандалф. После се обърна към Берегонд и слугите на Владетеля, които стояха втрещени. — Тъй отминават и дните на онзи Гондор, когото познавахте; те свършват — за добро или за зло. Зло бе извършено тук, ала отхвърлете сега всяка вражда помежду си — от Врага бе породена тя и нему служи. Бяхте оплетени в мрежа от противоположни задължения, която не вие сте изплели. Но помислете, слуги на Владетеля, заслепени в подчинението, че ако не бе измяната на Берегонд, Фарамир, Военачалник на Бялата кула, щеше да изгори заедно с баща си. Отнесете от това злочесто място падналите си другари. А ние ще отнесем Фарамир, Наместник на Гондор, там, където ще може да спи спокойно или да умре, ако тъй му е писано.
Гандалф и Берегонд вдигнаха ложето и го понесоха към Домовете на изцелението, а Пипин пое подир тях с клюмнала глава. Но слугите на Владетеля стояха и гледаха поразени дома на мъртвите; Гандалф тъкмо наближаваше края на Рат Динен, когато се раздаде трясък. Озърнаха се и пред очите им куполът се пропука и отвътре излетя дим, после с каменен грохот се сгромоляса сред огнената стихия, а пламъците неудържимо се извисиха и затанцуваха над руините. Тогава ужасените слуги побягнаха подир Гандалф.
Най-после стигнаха до Вратата на Наместника и Берегонд хвърли скръбен поглед към привратника.
— Вечно ще скърбя за това — каза той, — но бях обезумял от напрежение, а той, вместо да ме изслуша, извади меч насреща ми.
С ключа, който бе отнел от мъртвия, той заключи вратата и добави:
— Сега трябва да го дадем на Владетеля Фарамир.
— В отсъствие на Владетеля властта поема Принцът на Дол Амрот — каза Гандалф, — но след като не е тук, ще трябва аз да реша. Заповядвам ти да пазиш ключа, докато в Града отново се възцари ред.
Навлязоха в горните кръгове на Града и под утринните лъчи се упътиха към Домовете на изцелението; тия красиви къщички бяха построени настрани за лечение на тежко болните, ала сега ги бяха подготвили за смъртно ранените в боя. Намираха се в шестия кръг, недалече от входа на Крепостта, край южната й стена, и наоколо се простираха градини и паркове с високи дървета — друго такова място нямаше в целия Град. Там живееха няколко жени, на които бе разрешено да останат в Минас Тирит, тъй като умееха изкусно да изцеляват или да помагат на лечителите.
Но докато Гандалф и спътниците му се приближаваха с ложето към главния вход на Домовете, от полето пред Портата долетя мощен крясък, надигна се в небето с пронизващ вой и заглъхна по вятъра. Тъй страшен бе този вик, че за миг всички застинаха, ала когато отмина, в сърцата им се надигна надежда, каквато не бяха изпитвали, откак бе долетял мракът от Изток; стори им се, че светлината се разгаря и слънцето пробива облаците.
Но лицето на Гандалф бе сериозно и скръбно; като заръча на Берегонд и Пипин да отнесат Фарамир в Домовете на изцелението, той се изкачи на близката стена и се загледа навън, застанал там като статуя от бял камък под лъчите на изгарящото слънце. С острия си взор съгледа що се бе случило, когато Еомер изскочи от вихъра на сражението и застана край падналите в полята, той въздъхна, отново се заметна с плаща и слезе от стената. Когато Берегонд и Пипин излязоха навън, завариха го да стои замислен пред вратата на Домовете.
Гледаха го, а той дълго мълча. Накрая заговори:
— Приятели мои, и вие, хора на този град и Западните земи! Велика скръб и велика слава ни споходиха. Да ридаем ли, или да се веселим? Отвъд надеждата Капитанът на нашите врагове бе погубен и всички чухте ехото на сетния му отчаян вик. Но той не си замина, без да ни донесе злочестина и горчива загуба. А аз можех да предотвратя това, ако не бе лудостта на Денетор. Ето чак докъде стига ръката на нашия Враг! Уви! Едва сега разбрах как волята му е успяла да проникне в сърцето на Града. Макар Наместниците да смятаха, че никой друг не знае тайната им, аз отдавна се досещах, че в Бялата кула е съхранен поне един от Седемте Камъка. В дните на своята мъдрост Денетор знаеше силите си и не дръзваше да го използува и да предизвика в двубой Саурон. Но мъдростта му измени; боя се, че докато е растяла заплахата над кралството му, той е поглеждал в Камъка и се е оплитал в мрежите — прекалено често, предполагам, откакто загина Боромир. Той бе твърде велик мъж, за да се покори на Мрачната сила, ала въпреки това е виждал само онуй, що Силата му е разкривала. Полученото знание несъмнено често му е оказвало услуги, но гледката на огромната мордорска мощ е подклаждала отчаянието в сърцето му и накрая е погубила разума.