Аленото цвете и бялото

Четири часа по-късно, в съня си, тя е отново в дома на госпожа Кастауей. Наскоро е навършила петнайсет години, но познанията й за плътските наслади могат да изпълнят цяла книга. В полунощната тишина, когато и последният залитащ мъж е бил отпратен към дома си, госпожа Кастауей разучава новите постъпления на религиозни брошури — чак от град Провидънс, Роуд Айлънд. Преди майка й да бъде напълно погълната от изрезките си, Шугър събира смелост да й зададе един въпрос.

— Мамо…? Много бедни ли сме сега?

— О, не — усмихва се лукаво госпожа Кастауей. — Разполагаме със съвсем прилични средства.

— Няма опасност да бъдем изхвърлени на улицата — или нещо подобно?

— Не, не, не.

— Но тогава защо трябва… защо аз трябва… — Шугър не успява да довърши въпроса. В съня, както и в истинския живот, смелостта й изневерява при сблъсъка със сарказма на госпожа Кастауей.

— Наистина, дете, нима очакваш, че ще допусна да израснеш в безделие? Нима не знаеш, че така най-лесно можеш да паднеш в бездната на порока?

— Мамо, моля те! Аз… говоря съвсем сериозно! Ако положението ни не е отчаяно, защо тогава…?

Госпожа Кастауей се откъсва от своите памфлети и отправя към дъщеря си поглед, изпълнен с неподправена злост; очите й сякаш фосфоресцират от ненавист.

— Бъди разумна, дете мое — усмихва се тя. — Какво право имаш да искаш моето падение да даде на теб възможност да се издигнеш? Защо аз да трябва да горя в ада, докато ти пърхаш горе, в рая? Накратко казано, от къде на къде светът да бъде по-добро място за теб, отколкото е бил за мен!