Аленото цвете и бялото

— Господин Ракъм ме помоли да ви предам, госпожице — казва Роуз, която се появява в спалнята на Шугър, преди да тръгне към кухнята, за да вечеря, — че не е необходимо да ставате утре рано.

Шугър стисва с две ръце чашата с какао, за да не я разлее.

— Не е необходимо да ставам ли? — повтаря тя глупаво.

— Не било необходимо да излизате от стаята си преди обяд, така каза господин Ракъм. Госпожица Софи няма да има уроци сутринта.

— Няма да има уроци ли? — повтаря отново Шугър. — Господин Ракъм каза ли защо?

— Да, госпожице — Роуз очевидно бърза. — Госпожица Софи ще има гост в учебната стая, но не знам кой ще я посети, нито пък кога точно, госпожице.

— Разбирам. Благодаря ти, Роуз — и Шугър оставя прислужницата да си върви.

След минути тя вече стои пред вратата на кабинета на Уилям. Задъханото й дишане се чува ясно в тишината и мрака на коридора. Слаба светлина се процежда през ключалката; когато Шугър притиска ухо към тежката дъбова врата, й се струва, че чува някакво шумолене — или си въобразява?

Тя почуква на вратата.

— Кой е? — това е неговият глас.

— Шугър — отговаря тя, опитвайки се да вложи в тази единствена дума цялата нежност, цялата близост, приятелството и обещанието за еротични наслади, които могат да се вложат в един-единствен прошепнат звук; обещание за хиляда и една нощи на плътски наслади, които ще го съпътстват, докато стане много, много стар.

Няма никакъв отговор. Цари пълно мълчание. Тя стои пред вратата, трепери цялата и събира сили да почука отново, да го повика с по-уверен, по-убедителен тон, по-настоятелно. Ако реши да извика, той ще бъде принуден да й отвори, за да не чуят прислужниците. Шугър отваря уста, но езикът й се гърчи в устата като езикът на немия идиот, който продава изпотрошени порцеланови съдове на улицата. Обръща се и тръгва боса към спалнята си. Зъбите й тракат, тя има чувството, че се задушава.