Погребани тайни [bg]

Не се тревожех особено за скоростта — до мен седеше служител на ФБР. Ако изобщо беше възможно да си спестя глобата, това можеше да стане днес.

Беше започнало да вали и аз включих чистачките. По това време на нощта на пътя имаше само камиони. Пред мен се движеше стар трактор с ремарке, чиито гумени калници плющяха и обливаха предното стъкло с вода. Усилих чистачките и минах в съседното платно. Тогава си дадох сметка, че Даяна ме наблюдава.

— Какво?

— Защо по яката ти има кръв? Моля те, не ми казвай, че си се порязал, докато си се бръснал.

Разказах й за взлома в мансардата и споделих предположенията си, че го е организирал Гордън Снайдър. Докато ме слушаше, тя бавно клатеше глава и щом приключих, каза:

— Не е било ФБР. Ние не работим така. Не действаме по този начин.

— Не и официално.

— Ако е искал да следи имейла ти, Снайдър може да го направи от разстояние. Не би пратил двама души с черни чанти.

Замислих се за миг.

— Може и да си права.

Отново се умълчахме. Точно се канех да я попитам за онова, което се беше случило (или почти се беше случило) между нас Днес, когато тя възкликна:

— Защо телефонът й още е включен?

— Добър въпрос. Трябвало е да го изключат. Да извадят батерията или още по-добре, да го унищожат. Всеки, който гледа полицейски сериали, знае, че мобилният телефон може да издаде местоположението на собственика си.

— Може би не са го намерили.

— Съмнявам се, държала го е в предния джоб на якето си.

— Тогава може би го е скрила някъде. Например в колата, с която са я отвлекли.

— Възможно е.

Едно черно „Силверадо“ минаваше от платно в платно, без да даде мигач.

— Радвам се, че установихме връзка — казах аз. Прозвуча малко дървено и формално.

Даяна мълчеше и аз опитах отново:

— Като си помисля, че и двамата сме в Бостън от месеци…

— Смятах да ти се обадя.

— Не, така нямаше да е интересно. Другият трябва постоянно да се чуди. Така е много по-забавно.

Зачудих се дали думите ми не прозвучаха заядливо. Надявах се, че не са. Мълчанието й се проточи.

— Разказвала ли съм ти за баща си?

— Да, малко.

Знаех, че са го убили, докато е преследвал беглец, но зачаках да видя какво ще каже Даяна.

— Знаеш, че беше от Федералните маршали, нали? Мама постоянно живееше със свито сърце — кога тръгва за работа, ще се прибере ли жив и здрав…

— И въпреки това ти всеки ден рискуваш собствения си живот — внимателно казах аз, без да съм сигурен накъде бие.

— Това е животът, който сама си избрах… но да трябва постоянно да се тревожа за някой друг… това не ми е по силите, Нико.

— Какво имаш предвид?

— Че имахме уговорка, а в един момент разбрах, че не я спазвам.

— Уговорка?