Не без дъщеря ми
- Автор: Махмуди Бети, Хофър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не без дъщеря ми». Краткое содержание книги:
Веднъж с неохота прие покана за вечеря в дома на Ага Хаким, когото дълбоко почиташе. Двамата бяха първи братовчеди и част от едно сложно родословно дърво. Синът на сестрата на Ага Хаким бе женен за сестрата на Есей, а дъщерята на сестра му бе омъжена за брата на Есей. Зия Хаким, с когото се запознахме на летището, бе далечният племенник на Ага Хаким. А ханум Хаким, съпругата му, също беше братовчедка на Муди. Роднинската връзка продължаваше до безкрайност.
Тези семейни отношения почиваха на взаимно уважение, но онова, което превръщаше Ага Хаким изключителен авторитет в очите на Муди, бе положението му на свят човек, главен духовник на джамията в Ниаваран, която се издигаше близо до двореца на шаха. Освен това Ага Хаким преподаваше теология в Техеранския университет. Беше автор на книги за исляма и преводач от арабски на многобройни дидактически трудове, написани от Тагатие Хаким, негов дядо, който се падаше дядо и на Муди. По време на революцията бе предвождал успешния щурм срещу двореца на шаха — събитие, заради което снимката му се появи в „Нюзуик“. Освен това ханум Хаким носеше гордата титла Бебе Хаджи, което значи „жена, която е била в Мека“.
Муди просто не можеше да откаже покана от семейство Хаким.
— Трябва да си сложиш черен чадор — каза ми той. — Не може да отидеш на гости у тях без него.
Домът им в Ниаваран — изискан квартал в северната част на Техеран — беше модерен и просторен, ала нямаше почти никакви мебели. Зарадвах се, че излизаме, но дрехите, с които бях длъжна да се обличам, ужасно ме потискаха. Потискаше ме и мисълта за дългата вечер в компанията на духовник.
Ага Хаким бе строен мъж, по-висок от Муди, с гъста прошарена брада и светски любезна усмивка, която не слизаше от лицето му. Беше облечен в черно от глава до пети. И тюрбанът му беше черен. Това бе много важен знак. Повечето духовници от неговия ранг носеха бели тюрбани. Черният тюрбан на Ага Хаким означаваше, че е пряк наследник на пророка Мохамед.
За моя изненада светостта не му попречи да ме погледне право в очите, когато ме заговори и Муди ми преведе въпроса му:
— Защо носиш чадор?
— Мислех, че е необходимо.
Вероятно коментарът на Ага Хаким притесни Муди, обаче ми го преведе.
— Не се чувстваш удобно с чадор. Това не е ислямска, а персийска дреха. В моя дом не е нужно да го носиш.
Ага Хаким много ми хареса.
Той ме разпита за семейството ми в Америка — беше първият иранец, който изобщо ми бе задавал такива въпроси. Обясних, че баща ми е смъртноболен от рак и съм ужасно загрижена както за него, така и за майка ми и синовете ми.
Той кимаше съчувствено. Разбираше добре силата на семейните връзки.
Муди бе подготвил за Махтоб изненада и й я съобщи със станалия вече характерен за него безцеремонен тон. Без каквито и да е предисловия една сутрин се обърна към нея с думите:
— Е, Махтоб, днес отиваме на училище.
И двете се разплакахме, ужасени от мисълта да бъдем разделени дори за миг.
— Не я принуждавай! — помолих го аз на колене. Ала Муди бе непреклонен. Каза, че Махтоб трябва да започне да се приспособява, а училището представлявало първата необходима крачка. Вече знаела достатъчно фарси, за да може да общува с другите деца, пък и било и време да тръгне на училище.
Муди бе изгубил търпение и отказа да изчакаме реда си в частното училище за деца в предучилищна възраст, което бяхме посетили заедно. Племенницата му Ферей беше учителка и бе записала Махтоб в предучилищната група на едно държавно училище. Трудно се намирало свободно място, каза Муди, ала благодарение на връзките си успял да свърши тази работа.
— Моля те, нека да дойда с вас — рекох аз и най-неочаквано той се съгласи.
Увити в най-топлите си дрехи, навели глави срещу пронизващия леден вятър, който духаше откъм планините на север, прекосихме няколкото преки от къщата на Мамал до улица Шариати — главната улица, — където Муди спря едно оранжево такси. Натъпкахме се вътре заедно с още дузина иранци и поехме към училището.
То представляваше ниска бетонна сграда, боядисана в мръсно тъмнозелено. Отвън приличаше на бункер. Момичета на различна възраст, облечени в черно и тъмносиво, влизаха бързешком. Двете с Махтоб колебливо последвахме Муди в мрачното преддверие. При влизането му дежурната се изправи на крака. Училището беше девическо. Тя бързо почука на вратата на служебния кабинет, открехна я и съобщи, че приближава мъж.