Един наивник на средна възраст

— Аз минавам, общо взето, за услужлив човек — забелязва обещаващо гостът. — Но все пак имайте предвид, че не ми давате хонорар, а едно наследство, което по право ми принадлежи.

И той отново се усмихва с приятната си усмивка.

— Това е също едно обстоятелство, изглеждащо различно при различни гледни точки — отвръщам. — Вуйчо ви е спечелил състоянието си там, у нас. Сумите са му дадени от наши граждани.

— Но те му са дадени срещу неговия труд и следователно са станали негови.

— Безспорно — кимам търпеливо. — Но съгласете се, че ние нямаме особен интерес да прехвърляме тук една сума, спечелена там, у нас. И ако успеем да издействуваме това прехвърляне, ще ви направим добра услуга, срещу която бихме желали да получим друга услуга, разбира се, съвсем дребна.

— Не знам какво имате предвид…

— О, става дума просто да приемате от време на време моя помощник, който редовно страда от зъбобол.

— Ако това е всичко…

— Почти всичко.

— В какъв смисъл „почти“?

— Ами в смисъл, че помощникът ми има една позната, която може би също ще изпита някой ден ужаса на зъбобола.

— Никой не е застрахован срещу подобно нещо — съгласява се гостът.

— Та мисълта ми е, че ако това стане, вие едва ли бихте се възпротивили тия двама добри познати да се срещнат у вас.

— Защо не. Ако срещата стане в приемната…

— Защо в приемната? Вие сте вдовец, апартаментът ви е доста широк, а сърдечното чувство е нещо твърде деликатно, за да може да разцъфти в една многолюдна приемна.

Гостът поклаща глава:

— Много ми е неловко, но трябва да ви откажа. Аз държа лекарски кабинет, а не квартира за срещи.

— Става дума за срещи от съвсем интимен характер — пояснявам.

Той вдига очи и ми хвърля един недоверчив поглед.

— Дори и тъй да е, боя се, че не мога да бъда полезен на вашия помощник.

— О, моят помощник все някак си ще се оправи със зъбобола си. Лошото е, че вие ще загубите наследството. И то заради един детински страх.

— Вие сте представител на една цивилизована страна, а спокойно ме заплашвате с едно беззаконие, за да ме принудите да извърша друго беззаконие…

— Не се вълнувайте. Съвсем не мисля да ви принуждавам.

Посетителят става бавно, обляга се с лявата ръка на бюрото ми и свива пръстите на дясната, сякаш оценява качеството на маникюра си.

— Принуждавате ме да ви разбия зъбите — произнася тихо той, като се накланя леко през бюрото. — И вероятно бих го направил, ако не се боях, че след туй ще трябва и да ви лекувам.

Нямам никакво намерение да отговарям на това бълнуване и изпращам с поглед госта до вратата, а когато той изчезва, още някое време го следвам мислено. Всъщност засега аз нямам никаква нужда от квартирата му и дори той да ми я предоставяше, кой знае дали бих я използувал някога, освен след продължителни проверки. Но човек никога не знае какво може да му потрябва за в бъдеще и какво не. И после, въпрос на характер, обаче аз не съм от хората, които биха разменили една реална услуга срещу въздух.