Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
Поканвам го да седне и запитвам с участие как вървят работите му, като че ли от заранта насам си блъскам главата тъкмо върху тоя въпрос.
— По-добре от необходимото — усмихва се приятно гостът. — Отпърво човек се грижи да развие клиентела, а когато я развие, разбира, че е станал неин роб.
— Вашият покоен вуйчо също е бил зъболекар, нали?
Той кима утвърдително.
— И ако се съди по наследството му, също е имал добра клиентела — добавям небрежно. — Мислите ли, че вие бихте могли да спечелите тук такава сума, каквато е натрупал у нас вашият вуйчо?
— Изключено е — отвръща без колебание гостът…
— Да, ние сме страна, в която способните и работливи хора печелят добре — обобщавам доволно.
— Не забравяйте, че нещата много зависят от това, чия гледна точка ще възприемете: дали тая на зъболекаря, или оная на човека, който си лекува зъбите — усмихва се непознатият.
— Да, разбира се. Но сега ние с вас имаме да решаваме друг проблем — напомням, тъй като съм пуснал встъпителните реплики само колкото да опипам терена.
Придавам си служебен вид и обяснявам сухо:
— Работите около това ваше наследство наистина са доста оплетени и не биха могли да се решат без вашето присъствие на място и… и без нашата интервенция във ваша полза, естествено…
— Искате да кажете, че в последна сметка всичко зависи от вас? — запитва обнадежден посетителят.
— От нас или от вас, това, както сам забелязахте преди малко, е само въпрос на гледна точка.
— В какъв смисъл?
— В най-обичайния: ние ще ви направим тая услуга, ако вие ни направите друга услуга.
— Аз минавам, общо взето, за услужлив човек — забелязва обещаващо гостът. — Но все пак имайте предвид, че не ми давате хонорар, а едно наследство, което по право ми принадлежи.
И той отново се усмихва с приятната си усмивка.
— Това е също едно обстоятелство, изглеждащо различно при различни гледни точки — отвръщам. — Вуйчо ви е спечелил състоянието си там, у нас. Сумите са му дадени от наши граждани.
— Но те му са дадени срещу неговия труд и следователно са станали негови.
— Безспорно — кимам търпеливо. — Но съгласете се, че ние нямаме особен интерес да прехвърляме тук една сума, спечелена там, у нас. И ако успеем да издействуваме това прехвърляне, ще ви направим добра услуга, срещу която бихме желали да получим друга услуга, разбира се, съвсем дребна.
— Не знам какво имате предвид…
— О, става дума просто да приемате от време на време моя помощник, който редовно страда от зъбобол.
— Ако това е всичко…
— Почти всичко.
— В какъв смисъл „почти“?
— Ами в смисъл, че помощникът ми има една позната, която може би също ще изпита някой ден ужаса на зъбобола.
— Никой не е застрахован срещу подобно нещо — съгласява се гостът.
— Та мисълта ми е, че ако това стане, вие едва ли бихте се възпротивили тия двама добри познати да се срещнат у вас.
— Защо не. Ако срещата стане в приемната…
— Защо в приемната? Вие сте вдовец, апартаментът ви е доста широк, а сърдечното чувство е нещо твърде деликатно, за да може да разцъфти в една многолюдна приемна.
Гостът поклаща глава:
— Много ми е неловко, но трябва да ви откажа. Аз държа лекарски кабинет, а не квартира за срещи.
— Става дума за срещи от съвсем интимен характер — пояснявам.
Той вдига очи и ми хвърля един недоверчив поглед.
— Дори и тъй да е, боя се, че не мога да бъда полезен на вашия помощник.
— О, моят помощник все някак си ще се оправи със зъбобола си. Лошото е, че вие ще загубите наследството. И то заради един детински страх.
— Вие сте представител на една цивилизована страна, а спокойно ме заплашвате с едно беззаконие, за да ме принудите да извърша друго беззаконие…
— Не се вълнувайте. Съвсем не мисля да ви принуждавам.
Посетителят става бавно, обляга се с лявата ръка на бюрото ми и свива пръстите на дясната, сякаш оценява качеството на маникюра си.
— Принуждавате ме да ви разбия зъбите — произнася тихо той, като се накланя леко през бюрото. — И вероятно бих го направил, ако не се боях, че след туй ще трябва и да ви лекувам.
Нямам никакво намерение да отговарям на това бълнуване и изпращам с поглед госта до вратата, а когато той изчезва, още някое време го следвам мислено. Всъщност засега аз нямам никаква нужда от квартирата му и дори той да ми я предоставяше, кой знае дали бих я използувал някога, освен след продължителни проверки. Но човек никога не знае какво може да му потрябва за в бъдеще и какво не. И после, въпрос на характер, обаче аз не съм от хората, които биха разменили една реална услуга срещу въздух.