Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
— Адът — това са само по-силните от нас — уточнявам. — Другите могат да бъдат и приятни.
— Разликата не е много голяма.
— Капитална е. Вашият господин обрича всички хора на ада. Докато според мене в ада се гърчат само слабите. Силните не са му подвластни.
— Налейте ми една чаша, докато разсъждавате — предлага лениво Мери, но явно също разсъждава по думите ми.
— Ще ви налея, при условие че няма повече да мъдруваме — отвръщам. — Това ваше хоби да наливате от пусто в празно никак не ми е по вкуса…
— Но вие сте съветник по културните въпроси — напомня Мери, додето пълня чашите.
— Парадокс на професията и нищо повече. Нашата участ е да бъдем всичко това, което всъщност не сме.
Тя поема чашата, без да променя твърде позата си на ленива одалиска, и промърморва, като обхожда с поглед хола:
— Вие и този път сте се погрижили да има цветя… Сега поне съм сигурна, че вниманието ви е адресирано към мене, а не към жена ви.
„Вие и тоя път грешите, мила“ — отговарям на ума си, защото не съм и мислил да проявявам внимание. Цветята тук се купуват и подменят от прислужницата, също както сапунът за пране и припасите в хладилника.
— Тия цветя са лишени от силата, за която говорите. И все пак вижте какъв разкош! — Мери посочва голямата ваза с едри червени карамфили в ъгъла. — Случвало ли ви се е да мислите за това нещо, Хенри?…
— За кое по-точно?
— За силата на красотата…
— Ето че минахме от животинския свят към растителния — въздъхвам мъченически и притварям очи. — Когато изчерпите и минералния, обадете ми се.
— Добре, ще престана да ви отегчавам, но само след като ми дадете едно последно пояснение.
— Ако наистина ще е последно…
Мери отпива малко уиски и запитва:
— По кой начин човек става силен?
— Добре би било, ако можех да ви отговоря така лесно, както лесно вие питате… Начините, знаете, са толкова много…
— Аз ви питам за вашия начин.
„Мерси за комплимента — казвам на ума си. — Значи, ти ме смяташ за силен човек“, но, разбира се, произнасям друго:
— Моят начин едва ли ще ви бъде от полза. Човек, който изпитва чувство на самота, никога не може да бъде силен.
Ние сме прекарали известно време в леглото, обаче Мери противно на обичая си още не е заспала и това е досадно за мене, понеже тая жена, в случай че не спи, непременно говори.
— Сетих се отново за тая ваша история със златното колие — чувам гласа й, додето си давам вид, че задрямвам. — И си мисля…
— Мислете си по-добре наум — мърморя, като се обръщам на другата страна.
— Но аз имам нужда от вашата помощ, Хенри!
Тя е седнала в леглото, облегнала се е на високите възглавници и пуши спокойно и съсредоточено, сякаш е решила да прекара в това занимание цялата нощ.
— Вие ми обещахте да сложите край на тоя спорт, поне за настоящата вечер.
— Обаче вие не ми отговорихте на въпроса. Затуй поне сега отговорете…
Мълча и наново давам вид, че задрямвам, обаче тя взима мълчанието ми за знак на съгласие и пак започва:
— Понеже стана дума за злато, вярно ли е, че сте дали на оня черен генерал цяла чанта злато малко преди да го убият?
— Това пък откъде изскочи? — запитвам и отварям очи.
— „Мълва се носи“, както пишеше в латинската читанка.
— Навярно мълвата и този път идва от Адамс.
— Не знам откъде идва.
— Стига с тоя черен генерал — промърморвам. — Вие тук всички така се интересувате от него, като че ви е вуйчо.
— И все пак вярно ли е това за златото?
— Вярно е! — отсичам ненадейно. — Колкото и да ви звучи невероятно, вярно е! Връчих му цяла чанта злато, точно за сто и петдесет хиляди!
Смятам, че съм й запушил устата. Но Мери е неуморима.
— А бихте ли му връчили чантата, ако знаехте, че половин час по-късно ще го убият?
Тя почва да играе на следовател, тая дама с разголения бюст, но аз нямам никакво намерение да влизам в играта й.
— Вие, изглежда, не допускате, че у мене може да има и нещо като морал — подхвърлям.
— Защо да не допускам? — вдига вежди секретарката. — Питам се просто дали моралът ви би могъл да устои на един натиск от сто и петдесет хиляди долара.
— При Бенет е дошъл някакъв човек за някакво си наследство — обявява Мери.
Но сега тя е облечена в дискретен сив костюм и лицето й е самото целомъдрие, защото сме на следната заран и действието се развива в моя кабинет.
— Добре, нека ми го прати — нареждам.
И преди секретарката да излезе, подхвърлям кисело:
— Искам да видя на какъв доларов натиск може да устои моралът му.
Няколко минути по-късно пристига и „наследникът“, изискано облечен мъж на средна възраст, от тия, дето се парфюмират леко с одеколон за бръснене, носят обезателно бяла копринена кърпичка в малкото джобче на сакото и държат ноктите си в добър вид.