Когато скрежът се топи

Разбрах, че трябва да се махна по-скоро оттук. Знаех, че ако остана още няколко минути, това хубаво чувство ще отпадне, ще настъпи такъв момент, когато ловната страст ще надделее над всички чувства и аз ще дръпна спусъка. Разумът щеше да се съюзи със страстта и веднага щяха да се намерят много доводи да убия стареца. Нали иначе той щеше да умре и лисиците щяха да изядат тялото му без всякаква полза? Нали имаше и заповед да бъде убит? Какво повече? Но щях ли тогава да запазя в паметта си тия прекрасни мигове, тази чудесна картина? Не, тя щеше да свърши с грозен предсмъртен рев, с кръв и гърчове. Тя изобщо щеше да свърши, а така си оставаше без край и затова бе тъй прекрасна за мен…

Като се пазех да не бъда забелязан от нищо неподозиращия елен, смъкнах се тихичко в дъното на дола и оттам слязох на пустото бяло шосе. Тръгнах леко и бодро по него.

Беше вече време за обед. Скрежът продължаваше да се топи и шепотът се чуваше из цялата планина. Само в дъното на сенчестите долове ледените кристалчета стояха непокътнати и там лежаха синкави и студени сенки. Навред над безкрайните ридове и рътлини, нагънати в мощни и властни дипли, грееше топлото обедно слънце и хубавият слънчев ден светеше с празнично спокойствие…