Предателката
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: mackenzies #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Крумова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Предателката». Краткое содержание книги:
— Иън я е изпратил тук?
— Предполагам, че разчита на теб да я отведеш на Сейнт Огъстин. Все още бушува война, а островът е съюзническа територия.
— Да, разбира се.
— Риса много ще се радва да я види.
— Риса… мис Магий — промърмори Джулиън. — Джером, моите хора ще посрещнат баща ти по долното течение на реката, така че тя няма да разбере къде точно се намираме. Риса и Алена. И двете тук! Риса е жената, за която Иън възнамеряваше да се ожени преди. Сега тя можеше да е една от нас. Е, ако нещата се бяха развили другояче.
— Ако нещата се бяха развили другояче — промърмори сухо Джером. — Ако ме извиниш, ще отида да се погрижа за дамата.
Навън беше утро, но Риса все още спеше. Джеремая увери Джером, че никой не я е безпокоил.
Той остана дълго на прага на каютата си, загледан в спящата Риса. Бе легнала по гръб, завивките я покриваха до кръста, ръцете бяха деликатно положени върху чаршафа. Тъмната й коса се бе разпиляла по възглавницата като ярък огнен пламък — невероятно дълга, с прекрасен самурен цвят. Тя силно контрастираше с очите и с мраморната белота на кожата й. Тъмни къдри падаха свободно върху разголената й гръд, червените зърна чувствено се подаваха изпод меките букли на косата й. Устните й се разтвориха леко, докато я наблюдаваше. Имаше красиви устни — плътни, меки и добре оформени. В съня си тя изглеждаше като ангел. Беше просто прекрасна. Шията й — издължена, ръцете — елегантни, гърдите… Изкусителни, зрели…
Вече не бе негова затворничка, а дъщерята на федерален генерал. Джером смръщи чело, осъзнавайки, че бе обезчестил чедото на свой враг. А южняците се славеха с такова благородство! Със сигурност това се отнасяше и за него. Дори и да не беше прословутата южняшка чест, той умееше да прави разлика между добро и зло, а отнемането на девствеността на чиято и да било дъщеря…
Но тя можеше да му откаже. Даде й възможност да го направи, нали?
Пулсът му се ускори, пръстите го засърбяха, тялото му гореше.
Риса бавно отвори очи — гъсти тъмни ресници разкриха очите с цвят на аквамарин. Премигна, но като го видя, се намръщи, осъзнала, че е вече ден.
— Пристигнахме ли? — попита.
— Да, скоро ще бъдеш свободна — отвърна той. После пристъпи към леглото, като не откъсваше очи от нея. Забеляза, че една вена на шията й започна да пулсира заплашително бързо. Очите й се разшириха и тя се размърда, придърпвайки завивките.
— Запазваш благоприличие? — рече той.
— Вече е ден, освен това пристигнахме — промърмори Риса, а миглите й докоснаха още веднъж поруменелите й бузи. Джером прокара пръсти по лицето й и тя вдигна поглед към него.
— С идването на деня — повтори той, изучавайки очите й, — снощното отдаване си е отишло.
Тя се засмя неочаквано, клатейки глава, и на него му се стори, че в очите й проблеснаха сълзи.
— Никога не се отдавам на бунтовници, капитане.
— Хм — промърмори, загледан в нея, — тогава защо позволи това да се случи?
— А ти?
— Всъщност не мисля, че съм допуснал нещо…
— Защо прави любов с мен?
— Не можах да се въздържа.
— Нима? Добър отговор, мистър.
— А какво ще каже баща ти? — попита той.
— Нямам намерение да му съобщавам.
— Не, разбира се, че не. Никога не би признала, че си се отдала на врага.
— Никога не съм се отдавала на каузата на бунтовниците.
— Но не искаш баща ти да узнае.
— Мили боже, не. Не и баща ми!
— Нито пък който и да било.
Тя отново сведе ресници.
— Никой не бива да узнае. — Спря за миг, после продължи: — Ти си въстаник, който се бори да пробие блокадата. Баща ми е генерал от Съюза. И както всеки ми напомня непрестанно, това е война. Татко със сигурност ще се опита да те хване, ти си врагът.
— Риса, не се страхувам от баща ти.
— А би трябвало.
— Може пък баща ти да се страхува от мен.
— За щастие той се бие на сушата, а ти по море, но съм сигурна, че е бесен и че е пратил всички свои приятели по петите ти.
— Горко им, много от тях ще умрат. Добър съм в работата си и много съжалявам за загубата на човешки живот, но когато два кораба се срещнат в морето, кръвопролитията и смъртта са неизбежни.
— Точно това имам предвид, мистър. Ти си врагът.
Той кимна, чудейки се защо отново усети стягане в гърлото. Всичко, което казваше тя, бе истина. Разбира се, не би искала за нищо на света между тях да има някаква връзка.
— Каза, че ще ме освободиш — напомни му Риса тихо.
— Да — отвърна той, докато вдигаше от челото й една буйна къдрица. — Но си оставам любопитен. Все пак съм врагът. Това е неоспорим факт. Защо тогава позволи това да се случи?