Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Телата им не се докосваха. Не бе необходимо. Бяха улегнала и убедителна двойка, а не тайни любовници. Интимността си проявяваха насаме, а не на места, където любопитните погледи се опитваха да ги следят навсякъде.
Докато се поклащаха нежно под звуците на романтичната мелодия, Ник чувстваше напрежението на мълчаливата жена в ръцете си. Тя бе скована, изплашена и изпълнена с очакване.
— Имах интересен разговор с Виктория — каза той накрая. — Рейвън, погледни ме.
Той изчака търпеливо наведената към гърдите му глава да последва неговата настоятелна молба.
— Искаш ли да знаеш какво каза тя?
— Сигурна съм, че знам.
— Тогава ти ми кажи.
Той я обгръщаше нежно с ръце и с тъмните си сребристи очи, които нямаха никакво намерение да я пуснат. Рейвън постепенно започна да се чувства по-свободна от всякога.
— Разказала ти е, че съм била много бедна, че за нейно най-голямо съжаление съм живеела с майка си в тяхното имение и че всички са ме мразели.
— Но защо? Защо всички да те мразят? Защо изобщо някой да те мрази?
Неговата нежност я накара да потрепери и да му признае.
— Предполагам, защото бях различна. Те бяха богати, а аз не. Моите дрехи бяха втора употреба, а техните носеха марките на най-известните моделиери в света. И, разбира се, името ми.
— Какво му е на името ти?
— Било грозно. Наричаха ме птица на смъртта… плачеща върба.
Бясна ярост се надигна в Ник, разбрал колко наранена беше тя от безпощадните обиди. Някакъв властен и примитивен инстинкт го подтикваше да ги унищожи всички — незабавно! Но нещо още по-силно усмиряваше боеца в него и когато заговори отново, в гласа му се усещаше единствено безкрайна нежност.
— Рейвън, както и Уилоу, са много красиви имена. Всъщност те подхождат напълно на красавицата с гарвановочерна коса, която е крехка и нежна като плачеща върба.
— Благодаря — прошепна тя и за секунда само забрави своя срам… и своята болка. Но бързо си спомни непроницаемата сериозност на неговото лице след танца с Виктория. — Какво ти каза Виктория?
— Смятала, че сигурно имам голямо самочувствие относно своята сексуалност, след като се намирам в една стая с толкова мъже, които са били твои любовници.
Главата на Рейвън понечи да клюмне пак, но той я подпря с пръста си и изчака.
— Те никога не са били любовници — каза тя глухо. — Да, спала съм — правих секс — с повечето мъже в тази зала. Те бяха тийнейджъри, а аз…
— Самотна? Също както сега? И търсиш любовта точно където не трябва?
— Не се гордея със стореното, Ник.
— Те не трябва да се гордеят.
— Бяхме тийнейджъри.
— Това може да е извинение за хормоните, но не и за жестокостта. За жестокостта никога няма извинение.
Боецът в него бе готов да се сражава отново. Този път наистина се намираше на ръба на яростта, която се прокрадна и в гласа му.
— Защо сме тук, Рейвън?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа: защо те интересува какво мислят тези хора за теб? Не ти трябва тяхното одобрение, нали?
— Мислех, че ми трябва.
— А сега?
— Не — усмихна му се тя, със смела и прекрасна усмивка. Миг след това обаче лицето й помръкна. — Ако настояваш, можем да си тръгнем веднага.
— Искам да си тръгнем — отговори Ник. — Но, Рейвън, искам и да продължим да танцуваме.
В нейните учудени очи отново проблясна надежда.
— Аз също не желая да спра да танцуваме.
— Тогава защо не се качим горе, в апартамента, и да танцуваме съвсем сами?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Телата им се олюляваха бавно, в непорочна и нежна целувка.
Под напора на смело желание Рейвън вдигна лицето си и Ник се приведе да срещне устните й, разбрал нейния повик. Целуна я нежно, като приятелски поздрав, който галеше, но ставаше все по-настоятелен и когато се превърна във въпрос, тя отговори незабавно, разтваряйки влажните си устни.
Ник бе стомана, а Рейвън — лед, но ласките им не бяха студени. Дълбоко в него блестяха пламъците на разтапящия се метал, а тлеещата жарава под ледените късове в нея все повече се възпламеняваше.
И сега, когато целувката ставаше все по-страстна, а желанието в тях напираше, огънят в Рейвън за пръв път се разгоря без болка, с омайна топлина, която я обгърна нежно — като неговите страстни, но добри ръце.
— Какво искаш ти, Рейвън? — запита той тихо. Твърдата стомана й показваше ясно какво иска той, но изборът бе изцяло нейн.
А Рейвън искаше да прави любов. Беше нещо, което никога преди не бе желала, но го бе приемала. Винаги се любеше импулсивно, под въздействие на отчаяната нужда да бъде приета, да принадлежи на някакъв въображаем любовен кръг и да избяга от своята самота и болка.