Сълзи от злато
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзи от злато». Краткое содержание книги:
— Да не би да изгубихте дар слово? Искам да знам какво е станало тук.
Двамата се свиха. Пръв се предаде наплашеният Фич.
— Младата господарка, милорд. Тя се нахвърли върху ни, защото я заключихме в покоите й и не я пускахме да излезе.
— Глупости! Измислете нещо по-умно! — стори му се невероятно нежната и тиха красавица да е проявила толкова темперамент.
— Честна дума, милорд, след като в Хамбург едва не ни се изплъзна, ние я върнахме тук и я заключихме в покоите й, за да не ни избяга пак. Така, както бе обезумяла, си помислихме, че дяволът се е вселил в нея.
— Изпадна в пристъп на ярост — намеси се и Спенс. — Ругаеше и хвърляше по главите ни всичко, което и попаднеше под ръка. Когато Фич й занесе ядене, тя му трясна една цепеница по тиквата и пак се опита да се измъкне. А после аз сър… на мен ми бръкна в очите и ме блъсна с вратата по главата, когато исках да я заключа отново.
— А самата лейди? Да не сте я наранили? — попита Максим угрижено.
— Не, тя е само бясна — увери го с жар Спенс.
Максим се опита да не обръща внимание на тази история, считайки я за страшно преувеличена, но все пак искаше да си изясни нещата. Този акт на насилие не подхождаше на крехката хубавица.
— Искам да посетя дамата.
С тези думи Максим прекоси салона и се изкачи по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, защото едва сдържаше любопитството си. На горния етаж той премина по целия коридор и спря пред тежката дъбова врата. Възмути се, като видя огромното резе, което бе поставено така, че вратата да не може вече да се отваря отвътре. Той почука тихичко.
— Милейди, облечена ли сте? Бих искал да говоря с вас.
Гробно мълчание. Когато Максим за втори път не получи никакъв отговор, той вдигна резето и бутна вратата. Помещението изглеждаше празно. Той влезе и се огледа.
— Арабела? Къде сте?
Елиза, която се бе притиснала зад вратата, за да се хвърли върху негодника, който посмее да пристъпи покоите й, се вцепени. Тя позна топлия, възбуждащ глас, който й припомни за срещата по тъмните стъпала на Бредбъри Хол. Тя излезе от скривалището си и отпусна трикракото столче, с което бе възнамерявала да се брани. Макар облечен като благородник и да нямаше брада, не можеше да има никаква грешка — това бе той.
— Какво по дяволите…? — Дълбока гънка се образува на челото му, като я съзря. — Вие какво правите тук?
— Ах, значи вие сте били! — в сапфиреносините очи блесна искра на възмущение. — Вие сте наели двамата да ме отвлекат! А аз през цялото време си мислех… о, боже!
В следващия миг тя замахна със столчето и го запрати по него, бясна от гняв. Максим ловко избягна удара и й измъкна столчето от ръцете.
— Къде е Арабела? — попита той рязко и се огледа.
— Ах, Арабела значи? — проскърца гласът й. Аха! Той бе изпратил хората си да отвлекат Арабела, а те по погрешка бяха хванали нея. Тя изкриви устни в презрителна усмивка и продължи: — Без съмнение Арабела се намира там, където е мястото на една почтена жена… при съпруга си… в Англия.
— В Англия? — Максим мигновено разбра какво се бе случило и побесня. — А вие защо сте тук?
С презрителен жест Елиза посочи към вратата.
— По-добре попитайте вашите хора. Те ме отвлякоха.
— Те трябваше да доведат Арабела — викна той. — Вие какво правите тук?
— Ама вие май трудно схващате! — кресна Елиза. — Не разбирате ли? Ако искате да получите отговор, обърнете се към вашите съучастници. Тези идиоти ме нападнаха в спалнята на Арабела и ме отвлякоха.
— Ще ги удуша собственоръчно! — изсъска Максим.
С това той се обърна и изхвърча навън. Гласът му тътнеше из целия коридор, докато той слизаше тичешком по стълбите.
— Фич! Спенс! Къде сте, по дяволите?
Двамата бяха излезли и се намираха току пред входната врата, когато чуха виковете му. Те бързо се върнаха обратно, за да дадат обяснение на маркиза, който ги гледаше със зловеща физиономия, с ръце на кръста. Техните жалки опити да изобразят усмивки пропаднаха.
Двамата се отдръпнаха боязливо. Елиза слизаше по стълбите, а усмивката й показваше дълбоко злорадство. Това не бе усмивката на влюбена, която най-сетне се е събрала със своя любим! Но какво ставаше? Маркизът беше бесен. В зелените му очи проблясваха искри, мускулите на челюстта му трепереха и предвещаваха буря.
През рамо Максим попита малко по-спокойно:
— Ще бъдете ли така любезна, мадам, да ни кажете коя сте?
С невъзмутимостта на кралица Елиза произнесе:
— Аз съм Елиза Мадзелин Редбърн. — Гласът й отекваше в голямото помещение. — Единствената дъщеря на сър Рамзи Редбърн, племенница на Едуард Стамфорд и братовчедка на дъщеря му Арабела.