Кристално сърце
- Автор: Дейвис Маги
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андреа Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристално сърце». Краткое содержание книги:
Френските рицари първи забелязаха канцлера. Тутакси оставиха косите и си проправиха път през високото жито. Представляваха гледка, която даде на лондончани повод за иронични забележки.
— Няма ли да млъкнете — каза усмихнат канцлерът. — Верни рицари следват своя господар. Макар бойното поле да е само нива с жито.
Тази забележка предизвика смях от сърце. В същия миг Нийл Фицджулиън застана пред тях като загорял на слънцето езически бог, в чиято коса се бяха заплели няколко класа. Щом зърна канцлера, чертите на лицето му се втвърдиха.
— Бог да благослови труда ви — каза иронично Бекет и се прекръсти. — В светата библия пише: благословени да са преди всичко онези, които берат плодовете на неговата земя.
Господарят на Морлекс сякаш не го чу. Той сграбчи първия попаднал му гасконец и заби юмрук в стомаха му. Рицарят обели очи и падна на земята. Останалите се поколебаха, но взеха, въпреки смеха на свитата на канцлера, отново косите в ръце и се заловиха за работа.
— Добре дошли, милорд. Дъждът опустоши вчера две от нивите ни, затова сега всеки трябва да помага за жътвата.
— Не бъдете толкова докачлив — каза канцлерът. — Нашият крал сигурно щеше да оцени способностите ви, сигурен съм. Ще трябва, преди да се завърна в Лондон, да разположа още веднъж стана си на вашата ливада.
— Тя е ваша. Както и моята трапеза или от каквото още имате нужда, милорд.
По знак на канцлера колоната потегли отново на път.
Нийл видя рицарите да минават в доспехите си край него, видя и един управител, коняри и слуги, а в края и теглените от мулета каруци. На последната седеше певец със струнен инструмент на коленете, той го погледна право в очите и продължи да пее за добрите селяни, които жънат за своя господар.
Нийл ги изпроводи с ругатни.
Сега Бекет щеше да иска фураж за животните и деликатеси за собствената си трапеза. При последното си пребиваване тук неговата свита беше струвала на Морлекс и нейния господар куп пари. Затова радостта на Нийл да види канцлера отново си имаше граници. Всъщност той си пожелаваше от сърце мъдрият министър на краля да се върне най-сетне в Лондон и да си остане там. Наистина не можеха да си позволят да хранят толкова много чужди гърла. Житниците бяха почти празни, а новото зърно още не беше ожънато.
Нийл избърса потните си гърди. Към жетварите сега се приближаваше в бесен галоп група рицари. Уолтър, който яздеше начело, дръпна юздите на коня си, от чиито ноздри хвърчеше пяна. Той се осведоми смаян дали канцлерът наистина се е върнал.
— Да, това е онзи задник Бекет, че кой друг? — изръмжа Нийл. — Само той прекосява цяла Англия с такава огромна свита. Сега е на път за крепостта и отново ще се разположи на нашата ливада.
— Защо ще ни цъфне отново? — попита с кисело лице Уолтър.
— Защото Морлекс му е на пътя.
— Мога да се закълна, че това не е единствената причина — каза Уолтър и се спеши. — Крал Хенри сигурно не изпраща Бекет да се разхожда напред-назад из пограничните земи, за да опита киселото зеле на неговите поданици. Бас държа, че зад това се крие нещо друго.
— Ние нямаме какво да крием от Бекет.
— В това не бих бил чак толкова сигурен. Този тип е дяволски умен. Казват, че кралица Елинор го мразела.
— Никоя жена не обича най-добрия приятел на съпруга си.
— Той това ли е?
— Често съм придружавал Хенри в пътуванията му. Можеш да ми вярваш, че апетитът му е огромен. Що се отнася до жени… той е наистина ненаситен.
Групата на Уолтър беше довела пленник с вързани на гърба ръце.
— Още един от онези свинепоклонници — обясни Уолтър. — Обикновено са дебели жени на средна възраст, които се покланят на това езическо чучело. Но стават все повече, множат се като мухите… въпреки вашата забрана този маскарад продължава и те си танцуват голи около огъня. Четирима тикнахме в затвора, задето подстрекават срещу църквата и срещу ограбването, както те го наричат…
— Е, казвай? Наистина ли си поклонник на Серидцен? — попита го Нийл, който нарочно употреби тукашното име за бог.
Тъмните очи на мъжа светнаха гордо, но той не отговори.
— Ако зависеше от мен — каза Уолтър, — нека си боготворят когото или каквото си щат… Прасета, скали, конски тор… все ми е едно, докато тия селяндури си вършат работата. Ама не, те не се задоволяват с това… не мога да повторя как се изразяват за благородниците… Направо е невероятно.