Джек от сенките [bg]

Най-сетне Джек повдигна деликатния въпрос за Ивене и годежа й с избраника, сдобил се с предварително определеното възнаграждение за ръката й — Адския Пламък.

Полковника, чийто хлътнали бузи носеха симетрични белези, а червеникавата му коса се спускаше в немирен перчем чак до средата на носа, кимна над бокала с вино. Сетне премигна уплашено с бледите си очи.

— Ами, нали такава беше уговорката… — произнесе малодушно той.

— Не и според мен — отвърна Джек. — Доколкото разбрах, ставаше дума за задача, която стои пред мен, а не за състезание между различни страни.

— Трябва да признаеш обаче, че се провали. Така че, когато тук се появи друг кандидат, съгласен да ми осигури така желаната от мен цел, аз не можех да не…

— Можеше да изчакаш поне завръщането ми. В края на краищата щях да го открадна и да ти го донеса.

— Завръщането от Торните Ями отнема доста време. Не ми се щеше дъщеря ми да остане стара мома.

Джек поклати глава.

— Признавам, че съм напълно удовлетворен от последващото развитие на нещата — продължи Полковника. — Сега ти си могъщ Господар и дъщеря ми е твоя. Предполагам, че е щастлива. Аз пък се сдобих с Адския Пламък, който радва старините ми. Всеки от нас получи онова, за което мечтаеше…

— Не — спря го Джек. — Имам чувството, че никога не си ме харесвал за зет и че си се спогодил с Господаря на Високия Зандан за това как да се отървеш от мен.

— Аз никога…

Джек вдигна ръка.

— Казвам само, че имам такова усещане. Истината е, че не зная какво точно е станало — освен, че си разменил Ивене за Адския Пламък — нито ме интересува. В светлината на всичко това и най-вече като се има пред вид че сега сме роднини — независимо дали го желаеш, или не — ще ти позволя сам да се лишиш от живота си.

Полковника въздъхна и се усмихна.

— Благодаря ти — рече той и се осмели да вдигне очи. — Много мило от твоя страна. Опасявах се да не вземеш някое прибързано и повлияно от чувствата ти решение.

След което двамата отново отпиха от чашите.

— Значи ще трябва да си сменя името — произнесе Полковника.

— Още не — отвърна Джек.

— Защо, да не си променил намерението си?

— Не. Ще обмисля този въпрос по време на отсъствието ти.

— Благодаря ти — повтори Полковника. — Знаеш ли, никога досега не съм извършвал подобно нещо. Да ти е известен някой подходящ метод?

Джек потъна в размисъл.

— Казват, че с отрова не се усещало нищо — подхвърли той. — Ефектът разбира се е строго индивидуален и не е изключено да се получи неприятен обрат. Препоръчвам ти да опиташ с прерязване на вените във вана с гореща вода. Изпитана работа. Все едно, че си лягаш да спиш.

— Е, тогава ще го опитам.

— В такъв случай, позволи ми да ти дам няколко дребни, но полезни съвета — той се пресегна и стисна китката на Полковника. След това извади кинжала от пояса си. — Първо — продължи, като прие наставническия вид, който използваше по време на лекции, — не повтаряй грешката на всички аматьори, които се захващат с тази работа. — Използвайки върха на острието като показалка той продължи: — Не бива да прерязваш вената напречно. Възможни са вторични запушвания, които само удължават процеса и налагат нови повторения. Не става дума само за болката, въпросът има и естетическа страна. Ще я разсечеш по дължина, ето така, следвайки синята линия. Ако артерията се окаже прекалено хлъзгава, повдигни я с острието и тогава я прекъсни. Не дърпай нагоре — усещането не е от приятните. Помни — най-бързо става с едно завъртане на ръката. Някакви въпроси?