Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване
- Автор: Монро Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Хайтова-Ифандиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване извън тялото: безкрайно пътуване». Краткое содержание книги:
В основата на пиесата бе точно онова, което се бе случило в приюта за бедни, с изключение на добавения кулминационен момент. Какъв бе той? Малко преди да умре, старецът предава на момчето Специална Задача, една Цел, един План — доста извън рамките на обичайното човешко мислене. Момчето се преобразува в нещо или някой друг.
И това го сътвори един осемнадесетгодишен хлапак, който никога не бе посещавал философски курс и не бе религиозен, както и всички негови приятели по онова време. Е добре, откъде му е дошла тази идея и защо? Този случай очевидно дълго време е бил скриван като маловажен. Стана така, че преди около двайсет години ми се случи нещо твърде подобно на ОИТ.
По същия начин отхвърлен в категорията на незначителните бе и един дълго скриван спомен, който вероятно по-рано съм считал за някакъв вид халюцинация. Мястото на случката бе в една стара ферма, която ние притежавахме в Дъчис Каунти, щата Ню Йорк, в края на четиридесетте. Кладенецът пресъхна. Това не беше модерен кладенец, а ръчно изкопан преди сто и повече години. Бе широк око-ло метър, пет дълбок и заграден с кръгли камъни, подредени един върху друг, без да са измазани с хоросан.
Ако се заслушаше, човек би могъл да чуе течащата в кладенеца вода. Любопитството ми бе привлечено и затова измъкнах въжето от кофата, завързах го за близкостоящото дърво и се спуснах вътре в кладенеца като планински катерач, който слиза по скалата.
Когато стигнах до дъното, веднага открих причината. Нивото на водата се бе понижило и краят на тръбата се намираше над повърхността. Интересната част бе, че на дъното не бе само вода, но течащ поток под земята. Ако няколко камъка бъдеха преместени на правилното място, нивото на водата щеше отново да се издигне.
После погледнах нагоре и ме обзе паника. Далече, далече над мен имаше мъничко кръгче светлина. Между мен и тази спасителна точка имаше пет метра хлъзгава стена, от която сигурно бях отчупил някакво парче, докато се спусках долу. Всеки миг това парче можеше да падне и да предизвика срутването на цялата стена върху мен. Имаше доказателство за тази възможност върху скалистото дъно, където бях застанал. Няколко камъка с големината на баскетболна топка лежаха на дъното, паднали отпреди.
У мен нахлу силно чувство на клаустрофобия. Ако не можех бързо Да изляза, имаше вероятност да бъда затрупан в петметров гроб и никой нямаше да разбере. С известно усилие започнах да установявам контрол над паниката си. Знаех, че трябва да бъда свръхвнимателен при обратното изкачване, за да не бутна някой от камъните от стената. Седнах върху голям паднал камък, за да размисля. Достигайки до потока с шепа, успях да пийна няколко глътки от течащата вода. Тя бе студена и прясна.
Докато седях върху камъка, заслушан в тихия ромон на водата, очите ми се бяха приспособили към смътната светлина. Започнах да се отпускам. Имаше нещо много спокойно и безоблачно. Почувствах се удобно там, където се намирах. Дори погледнах нагоре към кръгчето светлина там някъде далече над главата ми и чувството на успокоение не бе нарушено. Повече не усетих паника. Затворих очи и се облегнах назад върху скалистата стена на кладенеца. Сега вече нямаше нужда да бързам. Отпуснах се още повече и за миг помислих, че съм заспал, но можех да чувам водата и да усещам камъка зад гърба ми. Бях в пълно физическо съзнание.
Тогава нещата се промениха. Бавно сякаш започна да ме заобикаля усещането за топло разумно същество. Чувството започна нежно да изпълва тялото ми. То сякаш проникваше във всяка моя част, тяло и съзнание. Станах част от този разум или разумното същество стана част от мен. Струваше ми се, че няма никаква разлика. И се получи съобщение. Мога да го предам съвсем грубо.
„Сине мой на синовете на синовете, ти откри радост в моите ветрове и небе. Ние споделихме едновременно възбудата и спокойствието на моите води и дълбоко в тях. Ти се наслади на красотата и сръчността на другите ми деца, разпрострени върху повърхността ми. Но едва сега ти улови един миг да бъдеш в лоното ми, да стоиш мирно и да слушаш. И докато си неподвижен, запомни тази песен завинаги. Ти си роден от мен, обаче твоята съдба е да станеш повече, отколкото аз някога ще бъда. Наслаждавам се заедно с теб на това развитие. Моята сила е твоя сила. По този начин ти вземаш със себе си величието ми, за да го изразиш по начини, които аз няма да разбера. Въпреки неразбирането, аз не no-слабо ще подкрепям и споделям щастливо онова, в което ти ще се превърнеш. Отиди си с тази истина, пропита в теб, сине мой на синовете на синовете.“