Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Пазителките на Древното Знание отдавна криеха такъв сок в гледжосано по някогашен обичай гърне. Тази беше една от най-строгите тайни, предавани от една пазителка на друга. Тази тайна вече трябваше да излезе наяве, за да спаси сина й, да спаси ведно с него и народа й. Смъртта на Дървото Бог щеше да донесе живот на народа й.
Тя притисна безценната съдина към гърдите си и излезе. Тичаше на кратки прибежки от ъгъл на ъгъл, като се криеше от погледите на случайни минувачи.
За щастие никой не я видя. Повечето от Висшите вече клюмаха върху троновете си.
Ето наближи изхода. През отвора на пещерата се провидя нощното небе, което режеше непривикналите й очи.
И откроено върху него — Дървото Бог.
Още стотина крачки и щеше да излее отровния извлек върху корените му. Щеше да сложи край на всичко… Дори ако трябваше да заплати това с живота си. Висшата нравственост означаваше жертвоготовност.
Оставаха й още десетина крачки, когато върху гърба й се метна Силния, който я бе следил неусетно досега. Свали я на земята и завърза ръцете й. После я поведе обратно назад.
Пред дървото бог
Целият народ на Висшите, освен мъртво упоените беше излязъл да се наслаждава на рядкото зрелище, което му бе обещал тиранинът. И не само зрелище. Висшите вече не изпитваха особена наслада от такива забавления. Примамил ги бе с обещанието за нови опияняващи плодове, с които щеше да ги награди Дървото Бог в отплата за обилната жертва.
На площадката пред хищното растение, оградени отвред с плътен обръч от враждебни космати същества, стояха отец Доминик, Иван Стамов, Ратулу, Веломоди, Аз и майка му.
Никой не им бе съобщил присъдата. Но близостта на Зеления Вампир я подсказваше недвусмислено. Само че не знаеха дали това растение чудовище е способно да сграбчи едновременно повече от една жертва. И ако не можеше, защо бяха докарали всички? За назидание ли? Да видят участта, която им предстоеше утре или вдругиден?
Осъдените мълчаха, всеки отдаден на своите мисли. Веломоди и Ратулу, Аз и майка му, прегърнати, примирени със съдбата. Ала двамата европейци не смятаха да се примиряват — всеки по различни подбуди, но с еднаква решимост за съпротива.
Всеки от тях премисляше трескаво начин за спасение: Стамов — за всички, отец Доминик — само за себе си.
Лемурите не им дадоха тези възможност.
Силния приближи до Аз и както изглежда, му нареди нещо. Лемурът веднага преведе думите му:
— Иска да се покаже великодушен. Дава ви възможност някой от вас да остане жив.
— Как? — не се стърпя мисионерът.
Аз се поколеба, преди да отговори:
— Двамата бели да се преборят. И който изтика противника в лоното на Дървото Бог, ще бъде пощаден от смърт.
Като чу тези думи, Ратулу процеди през зъби:
— Комарът се кланя, та да ужили по-силно.
Стамов погледна към отец Доминик, когото бяха определили за негов противник. А разумът му все не можеше да приеме това, което бе чул. Какво си въобразяваше този лемур? Да се забавлява с тях? Като римски император в Колизея, опиянен от взаимното изтребление на гладиаторите? Допускаше ли, че съвременен човек ще се остави да изпадне до положение на древен гладиатор? Нещо повече — на малайските петлета, на бойните рибки от Тайланд?
— Това няма да стане! Или всички свободни, или всички на смърт! — изрече високо Стамов.
Отец Доминик, по природа недоверчив, отново запита:
— Наистина ли ще пощадят победителя?
Аз отговори:
— Тъй ви уверява Силния: „Ще остане жив!“
И добави:
— Аз пък казвам: за да го направят добитък на Висшите!
„Дори и добитък — помисли си мисионерът. — Докато дишам, надявам се. Римляните не са били по-глупави от нас.“ А за себе си допълни: „По-добре добитък, но жив, отколкото герой, но мъртъв!“
Ако останеше здрав и читав, той можеше да обмисли ново бягство и при сгоден случай да го осъществи. Вече е научил много за враговете си. Усетил бе слабостта им — наркоманията и страхът от водата. И от светлината. А то не беше малко.
В това време Ратулу се обърна към Аз:
— Кажи на Силния, че му предлагам аз да се боря с отец Доминик вместо Иван!
Лемурът скоро предаде отговора на победителя им:
— Не може! Само бял срещу бял!
— Иван е мой кръвен брат — възрази малгашът. — Значи все едно и аз съм бял. И мога вместо него… Побратимът е затова, да се жертвува…
Веломоди, нали беше майка, го притегли назад. Едва го бе намерила и пак да го загуби…
— Не разбираш ли? — рече тя. — Не позволяват.
Той се дръпна рязко:
— Нямам право да го изоставя. Побратим, който ми е спасил живота. И старите казват: не ритай пирогата, с която си преплавал реката.