Денят не съмва за нас

— И следователно — казвам аз — върху състоянието на целия екипаж.

— Естествено — отговаря Пикар, — мислим и за подводницата. Това учудва ли ви?

— Ни най-малко. Разбирам, че поддържането на духа е важно. Толкова важно всъщност, колкото и поддържането на материалната част.

— Чудесно го казахте, док — казва Пикар с отривистия си кратък смях.

Ако смехът му е кратък, това не означава и че е тих. Пикар се смее силно, гръмко и открито, но спира рязко.

— Чудесно го казахте! — повтаря Пикар. — Ако някой ден реша да напиша учебник за подводничари, непременно ще включа и вашия израз.

— А аз ще си искам авторски права.

Разделяме се доволни един от друг с тази изтъркана шега, която обаче, както и другите подобни, върши добра работа в отношенията между хората. И аз се връщам в лазарета, за да кажа на Бруар, че помощник-капитанът го очаква.

— Не се притеснявайте — успокоявам го аз. — Мисля, че всичко ще мине благополучно.

Той промърморва: „Благодаря, докторе“, и тръгва, а Льогийу не пропуска да направи следния благоприятен за себе си извод от случилото се:

— Нали виждате, докторе, колко е добре, че вие покровителствате лавката и че аз продавам. Ако Бруар не идваше всеки ден да купува от мен по 100 грама бонбони, никога нямаше да разбера, че нещо му тежи на душата.

Накратко Льогийу, Бруар, помощник-капитанът и аз — всички сме доволни. А Роклор ще се разхожда още известно време пред възхитените погледи на колегите си с превързана ръка като символ едновременно на почтеност, подводничарско другарство и сдържаност, особено достойна за уважение.

— Благодаря, че ни помогнахте, док — казва пашата по време на следобедния чай.

И ме поглежда един-едничък път с топлите си сини очи. Не казва нищо повече и съсредоточено пие чая си на малки глътки.

Любителите на чая се разделят според мен на две категории: „условни“, на които им е почти безразлично какво пият, и „aficionados“30 — те вдъхват уханието на димящата чаша, преди да отпият с наслада първата глътка.

Ценителите на чая си личат по неоспорими белези: те чакат чаят им да изстине, преди да го поднесат към устните си, за да не опарят чувствителното връхче на езика си. Отпиват на малки сладостни глътки и най-вече не пушат, за да не развалят нито вкуса, нито обонянието си.

Любимото животно на ценителите е котката, а любимият им поет е Купър31, който пръв прослави „The cups that cheer but not inebriate“32.

А защо котката? Разбира се, защото от всички домашни животни тя именно най-силно буди чувството за тих, спокоен и несмущаван уют, сред които aficionados възстановяват силите си, пиейки чай.

Бих могъл безспорно да изпитвам известно състрадание към „условните“, но не и да уважавам тяхното аматьорство. А всеки aficionado е мой брат. След двайсет, дори след трийсет години, когато се сетя за пашата, ще виждам сините очи и късата черна брада, а до тази дива растителност една крехка чаша чай, която той вдъхва и пие, както върши всяко нещо на кораба — изискано и компетентно.