Денят не съмва за нас
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мила Мусакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят не съмва за нас». Краткое содержание книги:
— Хайде, успокойте се, Бруар! — хващам го аз здраво за ръката и го натискам да седне на стола. — Колко рейса сте направили досега?
— Този ми е петият.
Сега, когато е седнал, говори спокойно.
— О, не е малко! Разбирам ви, до гуша ви е дошло! Сигурно бихте предпочели някоя спокойна работа в Ил Лонг. Например в работилница — вие сте механик, нали. Мисля, че подобно разрешение е напълно възможно.
Той ме гледа. Толкова е учуден, че приемам спокойно нещата, че не казва нито дума. Аз продължавам.
— Така е, за женен човек шейсет-седемдесет дни са много време. Женен ли сте? Имате ли деца?
— Женен съм. Но (преглътва) нямам деца.
— Имате ли новини от жена си?
— Да — казва той, — всъщност не.
— Как така не?
— Последната седмица — отговаря той глухо — не получих „фамили“ (това е съкращение от фамилиграма).
— И сега се тревожите?
— Разбира се, че се тревожа! Как няма да се тревожа, като жена ми е бременна!
— Е, всичко ще бъде наред, няма начин.
— Напротив — появява се отново враждебният му тон. — Има начин! Миналата година пак беше бременна. Направи спонтанен аборт и едва не умря, а аз бях на подводницата и нищо не подозирах!
— С една дума, вие се страхувате, че това ще се повтори, а нищо няма да ви съобщят.
— Така е! — отговаря Бруар, разкъсан между гнева и облекчението.
И повтаря:
— Така е!
И замълчава.
— Как стана първият аборт? — питам аз след кратко мълчание.
— Паднала от стълбата.
— Ами, Бруар — казвам аз, — миналата година е станало съвършено случайно и няма причина пак да се повтори.
Моят довод го разколебава, но не го убеждава напълно.
— А ако пак стане така — избухва отново той, — дори няма да разбера! Заради тази проклета цензура!
Гледам го. Това го притеснява, очевидно само това.
— Може би миналата седмица жена ви е забравила да изпрати фамилиграма.
— О, докторе, вие не я познавате!
— Или пък фамилиграмата й е пристигнала със закъснение в базата и не са успели да я изпратят веднага.
— Да, и това е възможно — съгласява се мрачно той. — Е да, ама аз се топя, затворен в желязото под водата, без никаква връзка със света.
Когато един подводничар нарича собствената си подводница „желязо“, значи нещата са стигнали далече.
— Почакайте ме, Бруар — казвам аз и поглеждам часовника си. — Трябва да се видя с един човек и веднага се връщам.
Излизам бързо от лазарета, без да му дам възможност да отговори, и тръгвам да търся помощник-капитана.
Капитан Пикар притежава същата способност, както и стопанина — да бъде едновременно навсякъде. Денем и нощем, накъдето и да тръгнеш по кораба, не може да не го срещнеш. Нищо не убягва от черните му, живи и блестящи очи. Вижда всичко, разбира всичко и реагира много бързо с някоя толкова стегната и на място казана реплика, че е трудно да й се отговори. Смее се с отривист кратък смях и едновременно с това очите и ушите му са нащрек за онова, което ще последва — потопен изцяло в мига, схващащ пръв, преди когото и да е, най-същественото във всяка случка. Той притежава и рядкото качество да изслушва. И още нещо: въпреки че хуморът му е язвителен, у него има доброжелателство и човешка топлота.
Откривам Пикар в главния команден пункт при перископите — трите перископа, които никога не се използват, но „за всеки случай“ ги имаме.
Настигам го:
— Капитане, мога ли да ви задам един неудобен въпрос?
Малките му черни очи блясват.
— О, аз последен бих ви създал пречки да упражнявате професията си… — казва той.
След като е пуснал стрелата си, се засмива, за да притъпи удара й.
— Спирали ли сте миналата седмица някаква фамилиграма?
— Не.
— Мога ли да кажа това на Бруар?
— Изпратете го при мен и аз ще му го кажа.
Разбира се, Пикар вече знае всичко или почти всичко. Аз продължавам:
— Колко ще му струва историята с вилицата?
— Десет дена арест на борда.
— И какво прави арестуваният на борда?
— Нормалната си работа.
— Значи наказанието е само символично.
— А вие какво предлагате? — изведнъж става съвсем сериозен той. — Да го оставя цяла нощ на върха на гротмачтата или да го тикна две седмици в трюма с вериги на краката? Или да накарам главния боцман да му удари сто удара с камшик?
— Може да го вържете на подводната антена за двайсет и четири часа — добавям аз.
— Какво говорите, док, едно денонощие без съобщения!
И той пуска своя силен отривист смях, хвърля ми проницателен поглед и казва:
— Хайде!
— Какво „хайде“?
— Чакам третия въпрос!