Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Сцила очевидно познаваше добре града, следователно нямаше смисъл да разпитва за нея по обичайния начин. А и Талрик не търсеше нея всъщност — Сцила беше просто наемникът, натоварен да открадне кутията по поръчка на някой имперски магнат. И понеже беше духнала с плячката, вместо да я предаде на поръчителя, по петите й несъмнено бяха пратени ловци, а в Джерез имаше места, които имперските представители предпочитаха да посещават по време на мисии от този род. В края на краищата често се случваше издирваческите операции на имперските агенти да свършват именно тук, в това жалко подобие на град. И сега Талрик смяташе да провери дали пратениците на Империята са дотолкова лишени от въображение, че да следват отъпканите пътеки.
Отговорът стана ясен веднага щом намери двуетажната барака, която служеше като пансион и таверна едновременно и беше неофициално известна под името „Къщата на Ма Крит“. Имаше веранда отпред с изглед към езерото — сякаш това би се сторило привлекателно някому — и Талрик видя там трима осородни войници, седнали около паянтова маса с питиета в ръка. Облечени бяха цивилно, но по стойката им личеше, че са не просто войници, а агенти на Рекеф. Някой по-високите етажи все още използваше бедната стара служба да му върши мръсната работа.
Талрик си беше намерил идеалното място за наблюдение — стоеше облегнат на една полуразрушена колиба с качулка на главата и уж гледаше в съвсем друга посока. Отдавна беше усвоил до съвършенство умението да следи наблюдаваните обекти с периферното си зрение, а и беше подбрал позицията си така, че да разчита не само жестовете и езика на тялото, а и да различава ясно лицата.
Мъжът, когото Талрик прецени като ръководител на екипа, се казваше Бродан и при последната им среща беше сержант, наскоро назначен в редиците на Рекеф. Досега сигурно го бяха произвели най-малкото в лейтенантски чин. Освен това беше от хората на Рейнер, поне навремето. При тази мисъл сърцето на Талрик се сви от внезапен прилив на надежда.
Генерал Максин може и да му беше издал смъртна присъда, но Рейнер… току-виж генерал Рейнер решил, че все пак си струва да защити стария си кадър. Ако, да речем, Талрик успее да му осигури ценни пленници, пресни-пресни от Колегиум, които знаят какво представлява кутията и защо е толкова важна.
Талрик неведнъж бе ръководил двойни агенти и добре познаваше специфичния баланс, който трябваше да се поддържа непрестанно — за да има полза от двойния агент, първоначалните му работодатели трябваше да се държат сити, да бъдат редовно убеждавани, че техният човек все още им е верен. С други думи, макар да точеше тайните на старите си господари към новите, задължително беше предателят все така да снася ценна информация на първите. Тази ситуация пораждаше особена несигурност, защото от един момент нататък двойният агент започваше да се чуди кого всъщност предава и на кого. За изумление на Талрик немалко сред тях продължаваха да твърдят, въпреки очевидното противоречие, че са все така верни на първоначалните си господари.
Той, разбира се, никога не се беше заричал, че на тяхно място не би постъпил така. Защото изобщо не му беше хрумвало, че може да се озове „на тяхно място“.
А ето го сега, изправен пред съвсем същата главоблъсканица. Какво дължеше на Стенуолд и неговите хора? Нищо. Какво дължеше на Империята обаче?
Същото нищо, но въпросът не беше в това какво Империята може да направи за него, а в това какво той може да направи за Империята. При вида на сънародниците му го изпълни толкова остро чувство на загуба и самота, сякаш надничаше в топла стая през заскрежен прозорец, заключен отвън на зимния мраз.