Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
След известно време, пътеката се раздели на две. Едната водеше обратно към главната къща на ранчото и към плевнята, където обикновено си казваха небрежно „чао“ и той отиваше при следващия си клиент, а тя връщаше Опал в конюшнята. Другата пътека отиваше на север.
Изненада я, като пое по втората. Изкачиха се по стъпаловидния хълм, после направиха чупка и внезапно, пред тях се появи езеро. Марипоса затаи дъх, очарована от гледката на кристалночистата синкаво-зелена вода, искряща на светлината, в която се отразяваше небето.
— Можем да поседнем и да си починем малко — каза Сам.
Марипоса обаче знаеше, че „да седнем и да си починем“, всъщност означаваше „да поговорим“. Сам не беше досаден, не любопитстваше и не я засипваше с въпроси, както беше правил терапевтът й, но умело научаваше това, което искаше да знае.
Той слезе от коня, после пристъпи към нея. Тя прекрачи седлото и усети силната му хватка, около бедрата си, докато й помагаше да стъпи на земята. Цялата се стегна между дланите му. След миг ботушите й допряха пръстта, Сам се изкашля притеснено и отпусна ръце. Направи няколко стъпки назад, за да се отдалечи от нея. Тя си пое дъх, за да се успокои, и за момент се облегна на Опал, притискайки длани, във влажната й грива. Топлината, която се излъчваше от тялото на кобилата, я успокояваше. Затвори очи и вдиша с пълни гърди тежката миризма на пот, смесена с кожа.
Марипоса беше по-плашлива от див мустанг и все още се напрягаше, когато някой я докоснеше. Трите години в затвора, я бяха научили строго да пази личното си пространство. Беше излязла навън, преди две години, но все още не допускаше другите хора близо до себе си. Истината беше, че предпочиташе да бъде сама или в компанията на всякакви други твари, но не и на хора. Затова прие с готовност предложението да постъпи в групата за терапия с коне, след като приключи програмата си в рехабилитационния център. Конете бяха големи, силни животни, които налагаха на останалите своите граници, също като нея. Нямаше нужда, да се преструва с тях. Когато общуваха, те не се интересуваха от нейното минало. Живееха, само за мига. Не искаха нищо от нея, освен да бъде спокойна и да се отпусне. И да им се довери.
И това беше най-трудната част. От много време не беше чувствала, че може да се довери на някого или на нещо. Дори на себе си. Особено на себе си. Но упорито се опитваше да го промени. Надяваше се, че ако се научи да се отпуска, ако успееше да създаде истинска връзка с конете, след време щеше да има отново нормална връзка и с хората. Беше живяла прекалено дълго в мълчание и в страх. Сам и Опал се опитваха да й помогнат да се отвори отново за света. Трябваше да го направи, ако искаше някога да застане очи в очи с дъщеря си.
Изправи се и отстъпи назад от кобилата си, потупвайки нежно гърба й. Протегна юздите й на Сам. Той кимна и тръгна напред, като поведе и двата коня, из израслата трева, към по-прохладно местенце под сянката на мескитовите дървета. Марипоса го последва, за да приседне до него на красиво гравираната дървена пейка.
Сам се отпусна назад, с въздишка и изпъна дългите си крака. Свали шапката и изтри потта от челото си, с ръкава на ризата си. Марипоса го погледна крадешком. Сам беше роден в индиански резерват в Алабама и макар че сега живееше, в свое собствено ранчо, индианското му наследство личеше видимо. Имаше профил като на орел, черните му очи бяха сериозни и прями, изваян нос. Косата му беше с цвета на орлово крило, черна, прошарена с тънки сиви кичури. Беше гъста, буйна и се спускаше на черта до раменете му, където опираше в светлосинята дънкова риза.
Беше по-скоро впечатляващ, отколкото красив мъж, не че тя се интересуваше от красавци. Всъщност в момента изобщо не се интересуваше от мъже. Нямаше връзка, откакто беше излязла от затвора — поредната защитна линия, която беше прокарала. И така смяташе да си остане. Сам беше добър човек, но Марипоса не искаше да прецаква отношенията им, пресичайки границите на професионалната им връзка.