Братята

Макар и след доста време Ван успя да излезе на детелината на магистралата Далас І-635 и не след дълго стигна колелото на І-820 около Форт Уърт и зави към Далас, като караше точно с осемдесет километра в час в дясното платно, без да обръща внимание на нетърпеливите шофьори зад него. Ако плачът можеше да му помогне, той би се наплакал хубаво. Сълзите не го притесняваха, особено когато бе скрит в ягуара си.

Само че беше твърде ядосан, за да заплаче, и твърде бесен, за да се чувства отритнат. И твърде изплашен, за да си губи времето, като копнее за човек, който не съществува. Трябваше да се действа — бързо, решително и потайно.

Въпреки всичко се натъжи и в крайна сметка отби встрани. Паркира, без да гаси мотора. Всички онези прекрасни мечти за Рики, безбройните часове, прекарани в съзерцание на красивото лице с неговата лукава усмивчица и в четене на писмата му — тъжни, забавни, отчаяни, изпълнени с надежда — как бе възможно писменото слово да съхрани и предаде толкова много емоции? Та той практически бе научил писмата наизуст.

А Рики беше само момче, толкова млад и страстен и все пак самотен. Един нежен младеж, който се нуждаеше от зряла връзка. Онзи Рики, когото той бе обикнал, търсеше любовната прегръдка на по-възрастен мъж и Къртис/Ван кроеше планове от месеци. Беше решил да се видят на изложението на диаманти в Орландо, докато жена му щеше да бъде в Ел Пасо при сестра си. Ван беше отработил всички детайли и не бе оставил никакви следи.