Заговорът

Чух как подът леко изскърца, когато двамата се изправиха.

— Един последен въпрос — добави по-възрастният брат. — Ти ме уверяваше, че Шинтаро няма да се провали. Какво се обърка?

— Точно това се опитвах да разбера. Явно онова момче го е чуло и е събудило Шигеру. И Шинтаро е погълнал отрова.

— Чул го е? Че как? И той ли е от Племето?

— Възможно е. Миналата година в къщата на Шигеру се е появил някакъв си Муто Кенджи. Официалната версия е, че му е личен учител, но според мен обучението му е далеч от обичайното — по-младият брат отново се изсмя, което ме накара да настръхна. В същото време изпитах към тях дълбоко презрение. Бяха уведомени за моя остър слух, но въпреки това не можеха да си представят, че са уязвими тук, в собствения си дом.

Лекото треперене от стъпките им се премести към помещението зад изрисуваните врати. След малко отново се появи възрастният мъж, плъзна внимателно вратите встрани и ни даде знак, че можем да влезем в приемната. Двамата владетели седяха един до друг на ниски столове. От всяка страна на помещението бяха коленичили няколко души. Господарят Шигеру тутакси се поклони доземи и аз сторих същото, но след като хвърлих бърз поглед към тези двама братя, които вече бяха преизпълнили сърцето ми с ненавист.

По-възрастният — владетелят Отори Шоичи — бе висок, но не особено мускулест. Лицето му бе мършаво и мрачно; имаше малки мустачки и брада, а косите му вече сивееха. По-младият — Масахиро — бе по-нисък и набит. Държеше тялото си много изправено, както правят повечето ниски мъже. Нямаше брада; лицето му бе жълтеникаво и осеяно с големи черни бенки. Косите му бяха все още черни, но редки. Отличителните черти на Отори — изпъкналите скули и орловият нос — и при двамата бяха деформирани от слабости в характера им, вследствие на което братята излъчваха безволие и жестокост.

— Владетелю Шигеру… племеннико… бъди добре дошъл — заяви Шоичи галантно.

Господарят Шигеру се изправи, но аз останах с опряно в пода чело.

— Често спохождаш мислите ни — обади се и Масахиро. — Много се притесняваме за теб. Брат ти се спомина тъй скоро след смъртта на майка ти, а после и това твое заболяване… Струпа ти се твърде много.

Думите звучаха вежливо, но аз знаех, че са изречени лицемерно.

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Шигеру, — но с ваше позволение ще ви поправя за едно. Брат ми не се спомина. Той беше убит.

Изрече го без емоция, все едно просто съобщаваше факт. Никой в помещението не реагира. Последва тежко мълчание. Наруши го владетелят Шоичи, който заяви с престорена веселост:

— А това е младият ти питомец? И той е добре дошъл. Как се казва?

— Наричаме го Такео — отвърна Шигеру.

— Чуваме, че имал много остър слух, вярно ли е? — попита Масахиро, привеждайки се леко напред.

— Нищо по-различно от обичайното — отбеляза Шигеру. — Всички имаме остър слух, когато сме млади.