Забравените

— Не е имала деца, а съпругът й си отиде. Чувал съм я да казва, че би искала да има син като племенника си Джон. Гордееше се с вас и много ви обичаше.

След тези думи Пулър се сви, сякаш беше получил удар в бъбреците.

— Ясно — промърмори той, вероятно защото не знаеше какво друго да каже.

— Освен дома си тя имаше и някои инвестиции. Преди да влезете във владение на собствеността й, ще трябва да се премине през няколко юридически процедури и да се изготви нотариален акт. Страхувам се, че това може да отнеме цяла година.

— Не е проблем. Не ми трябват пари.

— Имам списък с личните й вещи. Правя го с всичките си клиенти. Така ще знаете с какво точно разполагате. Ако искате, мога да ви дам копие.

Пулър повдигна рамене, после кимна. Адвокатът извади от бюрото си няколко листа, пришити с телбод.

— Списъкът е съвсем актуален, правихме го преди около месец.

— Тя каза ли ви защо?

— Не. Обикновено се срещахме веднъж в годината, за да бъдем сигурни, че всичко е актуално и тя не е решила да предприеме някакви промени.

— Разбирам — кимна Пулър и сведе поглед към списъка. В него фигурираха най-различни неща — книги, картини, бижута, малка колекция от порцеланови фигурки и други подобни неща, които нито му трябваха, нито го интересуваха.

— Ще ми дадете координатите си, за да ви държа в течение относно хода на процедурите — добави Мейсън. — Когато прехвърлим къщата на ваше име, ще можете да правите каквото пожелаете — да живеете в нея, да я давате под наем, да я продавате…

— Ясно.

— Освен това Бетси притежава доста солиден портфейл от акции и ценни книжа. През годините е направила няколко много сполучливи инвестиции. За всичко това също имам подробен списък.

— Добре.

— Не ми правите впечатление на човек, който се интересува от тези неща — подхвърли адвокатът.

— Никога не съм имал собствен дом. И не съм сигурен, че знам как изглежда една акция…

— Започва да ми става забавно — засмя се Мейсън и го изгледа с интерес. — Повечето наследници ги искат сега и веднага.

— Кога за последен път разговаряхте с леля ми?

Адвокатът се облегна назад и сключи ръце на тила си. Под мишниците му имаше петна от пот, въпреки че в кабинета беше хладно.

— Нека си помисля — каза той. — Май беше миналия четвъртък. Тя ми се обади.

— Как ви звучеше?

— Ами как, нормално.

— За какво ви се обади?

— За рутинни неща. Имаше нужда от информация за стойността на капиталовложенията си.

— Не беше разтревожена от нещо, така ли?

— Не усетих нищо такова — отвърна Мейсън и свали ръцете си.

През годините Пулър беше разпитвал хиляди хора. Някои от тях казваха истината, но повечето лъжеха. И ги издаваха дребни неща. Леко ускорено дишане. Загуба на визуален контакт. Прибрани край тялото и напрегнати ръце. Един малък пашкул от жестове и мимики, предназначен да прикрие лъжата. Но в деветдесет процента от случаите добрият следовател я разкриваше.