Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Не бива да се сърдиш на Дойл, че е суров с мен.

— Не мога да се сдържа.

— Напротив, можеш – настоя тя. – И ти като мен знаеш, че той е суров, защото се тревожи, че ще се разколебая и ще бъда ранена. Или че няма да ви защитя, ако изпаднете в беда. – За да успокои и двамата, тя се сгуши в него. – Ти също се тревожиш.

— Разбира се, малко.

— Мисля, че е повече от „малко”, а не искам да е така. Понякога имам нужда Дойл да е суров с мен, за да не заб­равям с какво сме се захванали.

— Добре, но не забравяй и това: аз ще ти пазя гърба. – Той повдигна лицето й. – И всичко останало.

— Няма. Ние сме от един отбор.

— Точно така. Сега виж това – подкани я Сойер, докато внимателно вадеше шишенце от кожената чанта и го пос­тавяше върху каменистата земя.

То остана там за момент, после потъна в нея като във вода.

Аника каза:

— Леле! Бран си го бива! Но дали е безопасно за оста­налите? За невинните?

Макар тя да го хвана за ръката, Сойер нарочно стъпи върху мястото, където се бе намирало шишенцето.

— Само тези с лоши намерения. Нашият магьосник от­ново отвръща на удара. Така, следващото е на петдесетина стъпки на югоизток.

Той я погледна, докато се отклоняваха от тясната пъте­ка.

— Знам, че ти е трудно. Ти имаш златно сърце. Но си права, че Дойл е прав. Трябва да си готова за всичко, Ани. Нереза е избрала да ни преследва, а мъжете, които използ­ва като оръжие срещу нас? Те също са направили своя избор. Затова и ние нямаме друг. Те ще ни довършат, Ани, нещо повече – ще сложат край на шансовете да се опазят звездите от Нереза.

Тя не каза нищо, докато той разполагаше следващото шишенце.

— Впусне ли се веднъж в преследването, Малмон няма да спре по средата. А си го бива. Разполага с почти неогра­ничени ресурси. Възможно е след време да открие дори Огнената звезда, която Бран е скрил на сигурно място.

— Той ще те убие.

— Без да се замисли. Ето така – каза Сойер и щракна с пръсти. – Малмон не цени живота, освен ако не е неговият собствен. Мен ще ме убие веднага – не че това ме радва особено. Но вие, и особено ти, Райли и Дойл – за вас ще е по-лошо.

— Защо за Дойл? Той е безсмъртен.

— Тъкмо затова. – Сойер посочи с ръка следващото място и те се насочиха натам. – Той не може да умре, но може да изпитва болка. Малмон ще се забавлява, като му я причинява, и ще го прави с години.

— Знам, че съществува жестокост.

— Но не можеш да я проумееш.

— И не желая. Но разбирам – макар да ми е трудно, – че трябва да спрем тези мъже, също както спряхме създани­ята й. Защитаваме се един друг, пазим и звездите. Това е наш дълг. Ти каза, че не искаш да отнемаш живот, но би го направил, за да ни предпазиш.

— Точно така.

— Знам, че и останалите от екипа ще постъпят по същия начин. Аз не бива да съм различна. Дай да поставя следва­щото шишенце.

Те продължиха да се спускат бавно надолу, а изгледът под тях ставаше все по-красив. Слънцето се къпеше в мо­рето, искреше върху белите скали, напичаше зеленината.

По едно време Сойер се сниши, легна по корем.