Мрак

Изби ме пот. Показанията ми бяха същински лабиринт от объркващи детски спомени („Мисля, че Бен е довел вкъщи вещица, която ни е убила“ казвах аз, на което прокурорът отговаряше само: „Мммм, сега да поговорим какво се е случило наистина“) Адвокатът на Бен пък все едно ме беше увил с памук и поставил върху пухена постеля, толкова деликатно се бе държал с мен („Възможно ли е да си малко объркана относно това, което си видяла, Либи? Съвсем сигурна ли си, че е бил брат ти, Либи? Възможно ли е да ни разказваш каквото мислиш, че искаме да чуем?“ На което аз съм отговорила: „Не. Да. Не“) В края на деня съм отговаряла със „Сигурно“ на всеки въпрос, с което съм показвала, че съм приключила.

Защитникът на Бен постоянно изтъкваше кървавото петно на чаршафите на Мишел и загадъчната мъжка официална обувка, оставила следа в кръвта на семейството ми, обаче не успяваше да изгради убедителна алтернативна теория. Може да е имало и някой друг, но нямаше следи от стъпки, нямаше никакви следи от гуми пред къщата, за да го докаже. Сутринта на 3 януари температурата се покачи с петнайсет градуса, снегът се разтопи и всички отпечатъци се превърнаха в пролетна кал.

Освен моите показания срещу Бен имаше много неща: драскотини от нокти по лицето му, които не можеше да обясни, разказът за чорлавия мъж, който според първоначалните му твърдения избил всички — история, която той бързо смени с „бях навън цялата нощ, не знам нищо“ — голям кичур коса на Мишел, намерен на пода в неговата стая, и налудничавото му поведение през целия онзи ден. Беше боядисал косата си черна, което всички намираха за подозрително. Бяха го забелязали да се „прокрадва“ из училището — няколко учители свидетелстваха. Чудеха се дали не се е опитвал да измъкне някакви животински останки, които е държал в шкафчето си (животински останки?), или не е събирал други лични вещи на ученици за някой сатанински ритуал. По-късно през деня той явно бе отишъл на някакъв купон с напушване, където се хвалел с дяволските си ритуали.