Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Ако чужденецът не беше дошъл в Иран, инцидентът никога не би се случил. Разбира се, че е виновен.
— Няма значение, че не е шофирал, той е виновен — разяри се полицаят, гласът му отекваше в стените. — Колко пъти трябва да ви се повтаря? Той е бил по служба в колата. Той е нареждал. Ако не беше наредил, инцидентът нямаше да се случи. Има убити и ранени. Разбира се, че е виновен.
— Но аз повтарям, моят помощник тук е видял инцидента и ще свидетелства, че той е предизвикан от другата кола.
— Към лъжите пред комитета ще се отнесем сериозно — заяви мрачно полицаят. Той се беше возил в полицейската кола.
— Не е лъжа, ага. Има и други свидетели — твърдеше Касиги. Не че имаше такива. Гласът му се изостри. — Настоявам да освободите този човек. Той е служител на моето правителство, което е инвестирало милиарди долари в нашия нефтохимически завод „Иран-Тода“ в полза на Иран и особено на хората в Бандар-е Делам. Ако не го освободите веднага, веднага, ще се разпоредя всички японци да си отидат и да прекъснат работа. — Раздразнителността му нарастваше, тъй като нямаше власт, нито пък щеше да издаде подобни нареждания. — Всичко ще спре.
— В името на Пророка, чужденците вече няма да ни изнудват! — изрева полицаят и му обърна гръб. — Ще трябва да обсъдите това с комитета!
— Ако не го освободите веднага, работата спира и няма да има вече работни места. Никакви!
Докато Минору превеждаше, той усети как мълчанието и настроението на стоящите наоколо се променят. Даже и на полицая. Беше му неприятно, но съзнаваше, че всички очи са вперени в него, и усещаше внезапната враждебност. Наблизо един младеж със зелена лента, вързана вместо колан върху мръсната му пижама, каза хрипливо:
— Искате да жертвате работата ни, а? Кой сте вие? Как можем да знаем, че не сте човек на шаха? Проверен ли сте от комитета?
— Разбира се, че съм! В името на Единния Бог, аз съм на страната на имама от години — отговори човекът от колата сърдито, но явно уплашено. — Аз помогнах на революцията, всички го знаят. Вие! — Той посочи Касиги и го напсува наум, че е предизвикал всички тези неприятности. — Последвайте ме! — И си проби път през събралите се около тях болни.
— Ще се върна, капитан Скрагър, не се безпокойте — увери го Касиги и заедно с Минору се втурна към вратата.
Полицаят ги поведе по стълбите, после по някакъв коридор и други стълби, всички претъпкани с народ. Нервността на Касиги нарастваше. Слизаха все по-надолу. Отвориха някаква врата. Над нея имаше надпис на фарси. Изби го студена пот. Бяха в моргата. Мраморни плочи с тела, покрити с мръсни чаршафи. Множество. Мирис на химикали, на съсирена кръв, на мърша и на изпражнения.
— Вижте — полицаят повдигна един от чаршафите. Под него лежеше обезглавеното тяло на жена. Главата й беше неприлично близо до трупа, очите отворени.
— Вашата кола причини смъртта й, какво ще кажете за нея и семейството й? — При думата „вашата“ по тялото на Касиги премина студена вълна. — Ето и още! — Той дръпна друг чаршаф. Тежко смазана жена, непознаваема. — Е?
— Дълбоко… дълбоко съжаляваме, разбира се…, разбира се, че дълбоко съжаляваме за това, че има убити и ранени, много съжаляваме, но това е Карма. Иншаллах, не е наша вината, както и на пилота горе. — Касиги едва се сдържаше да не повърне. — Дълбоко съжаляваме.
Минору преведе. Полицаят високомерно се беше облегнал на мраморния плот. После отвори уста и очите на младия японец се разшириха.
— Той казва… казва, че откупът, таксата за освобождаването на мистър Скрагър е един милион риала. Веднага. Решението на комитета нямало нищо общо с това.
Един милион риала бяха около дванадесет хиляди долара.
— Това е невъзможно, но ние можем да платим сто хиляди риала след час.
— Един милион — извика полицаят. Хвана главата на жената за косата и я тикна пред Касиги, който насмалко не се свлече на земята. — Какво ще кажеш за децата й, които сега са обречени да бъдат без майка? Не заслужават ли те обезщетение? А?
— Нямаме… нямаме толкова много налични пари в… в целия завод. Съжалявам много.
Полицаят изруга и продължи да се пазари, но изведнъж вратата се отвори. Влязоха няколко санитари с количка и труп на нея, загледаха ги любопитно. Внезапно полицаят каза: