Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Той тръгна към нея, предъвквайки сквернословия, и тя притисна гръб към вратата ужасена, сграбчи ключа, превъртя го и рязко отвори.
Доберманът-пазач беше там. Мъжът замръзна. Зловещо ръмжене, после кучето нападна. В паниката мъжът изкрещя и се опита да отблъсне кучето, после си плю на петите надолу по стълбите пред песа, който ръмжеше, зъбеше се, хапеше по краката и разкъсваше дрехите му, а Азадех викаше след него:
— Сега ми го покажи!
— О, ваше височество, не ви чух да чукате, какво става? — извика старият слуга, изхвръквайки откъм кухнята.
Тя гневно избърса потта от челото си.
— Бог да те накаже, Али, сто пъти съм ти казвала да ме посрещаш долу с кучето. Дойдох навреме, винаги идвам навреме. Нямаш ли мозък?
Старецът се заизвинява, но някакъв груб глас зад нея го прекъсна:
— Върви и вземи кучето!
Тя се огледа. Стомахът и се обърна.
— Добър вечер, ваше височество.
Беше Ахмед Дурсак — висок, брадат, смразяващо резервиран, изправил се на входа на дневната. „Иншаллах — помисли си тя. — Очакването свърши, започва се отново.“
— Добър вечер, Ахмед.
— Моля да ме извините, ваше височество, не знаех какви са хората в Техеран, иначе лично аз щях да ви чакам долу. Али, хвани кучето!
Уплашен, все още мънкайки извинения, слугата се измъкна надолу по стълбите. Ахмед затвори вратата и загледа Азадех, докато тя си събу ботушите и плъзна малките си крачета в извити турски чехли. Мина покрай него на път за комфортната дневна в западен стил и седна с туптящо сърце. Огънят в камината трептеше. Безценни килими, някои накачени по стените. До нея имаше малка масичка. Върху масичката беше поставено кукрито, което й бе оставил Рос.
— Имате новини от баща ми и съпруга ми?
— Негово височество ханът е болен, много болен…
— Каква болест? — попита Азадех искрено загрижена.
— Сърдечна атака.
— Господ да го пази! Кога се случи това?
— Този четвъртък. — Той прочете мисълта й. — Денят, в който вие и… и саботьорът сте били в село Абу Мард. Нали?
— Предполагам. Последните няколко дни бяха доста объркани — отговори студено тя. — Как е баща ми?
— Благодарение на Бога, атаката в четвъртък беше лека. В събота, точно преди полунощ, той получи друга, много по-лоша. — Ахмед я наблюдаваше.
— Колко много по-лоша? Моля ви, не си играйте с мен! Кажете ми всичко наведнъж!
— А-а, толкова съжалявам, ваше височество, нямах намерение да си играя с вас. — Гласът му продължаваше да бъде любезен, а очите му отбягваха краката й. Той се възхищаваше на нейната жар и гордост и му се искаше да си поиграе с нея. — Докторът нарече това удар и сега лявата страна на Негово височество е парализирана частично. Той все още може да говори, с известно затруднение, но умът му е силен, както винаги. Докторът каза, че ще се оправи много по-бързо в Техеран, но пътуването все още е невъзможно.
— Той ще се оправи ли? — попита тя.
— Не знам, ваше височество, воля Божия. На мен ми се струва много болен. Докторът, а аз нямам много добро мнение за него, каза всичко на всичко, че шансовете на Негово височество щели да бъдат много по-добри, ако бил тук, в Техеран.
— Тогава докарайте го тук колкото е възможно по-скоро!
— Ще го направя, ваше височество, бъдете спокойна. Между другото, имам съобщение за вас. Ханът, вашият баща, каза: „Искам да те видя. Веднага. Не знам колко дълго ще живея, но трябва да се направят и потвърдят известни споразумения. Твоят брат Хаким сега е при мен и…“
— Бог да го пази! — възкликна Азадех. — Помириха ли се баща ми и Хаким?
— Негово височество го направи свой наследник, но моля…
— О, това е чудесно, чудесно, хвала на Бога, но как…
— Моля ви, бъдете търпелива и ме оставете да довърша съобщението: „Твоят брат Хаким сега е при мен и аз го направих свой наследник само при определени условия за теб и за него.“ — Ахмед се поколеба и на Азадех й се прииска да извика от радост. Преливаше от щастие, но беше преизпълнена и с предпазливост. Спря я гордостта й.
— „За това е необходимо ти да се върнеш незабавно с Ахмед.“ Това е краят на съобщението, ваше височество.
Външната врата се отвори. Али я заключи отново и пусна кучето. С няколко големи скока то се озова в дневната и сложи глава в скута на Азадех.