Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Хеър Равидж — към другия край и бързо! Сампъл — след него! Шейдс Елар и Брутън Харб — прикрий Танцьорката и Блуроуз. Шипрек и Куд Хоул, останете с мен за адюнктата. Ти също, Грей.
Сержант Ординъри Грей изруга.
— По-старши съм от теб, Фан!
— Е, и?
— Добре де — изпъшка сержантът. — Изпълнявайте каквото каза Фан! Давай, ефрейтор!
— Асп Слитър — някаква магия имаш ли? Ти, Джил?
— Връща се — изсъска Джил Слайм.
Асп Слитър се изкиска като удушен лебед и изграчи:
— Само гледайте!
— Не! — извика Фан — бяха вече само на десетина крачки. — Задръжте, и двамата! Открийте шибания им командир и го ударете тоя шибаняк с всичко шибано, което имате, ясно?
Магьосницата от Картуул се изкиска пак.
— Не, сър. Изобщо не схванах.
От гърлото на семка Куд Хоул се изтръгна странно гъргорене. Фан го погледна накриво.
— Тоя твой смях…
Връхлетяха като вихрушка и се врязаха в първата линия на колансийците. Мечовете бяха като мълния в ръцете на танцьорката и където докоснеха, швирваше кръв и падаха тела. Загърнатият в лед воин газеше напред, ударите отскачаха от него, без да ги усети, врязваше се дълбоко в редиците и мечът му сякаш бе навсякъде. Високият войник отляво на танцьорката изрева и удари колансиеца пред себе си, натресе щита си в лицето на друг и събори и двамата в краката на настъпващите зад тях. Командирът им се биеше с изумителна точност, всяко движение или избягваше удар, или нанасяше смърт, а изражението й смрази сърцето на Трисин.
А след това дойдоха другите войници, четирима обкръжиха командира, трима от тях виеха като демони, четвъртият — с ужасна, грозно зашита уста. Удариха с безумна ярост и изтласкаха колансийците назад.
Видя как един грамаден войник налетя върху тежките, обкръжили бронирания в лед мъж, и успя да събори трима от тях. Късият му меч посече надолу, сякаш не повече от лек допир в шията на всеки колансиец — и от трите гърла швирна кръв.
— Обкръжете ги! — изкрещя Трисин три реда по-назад от предната линия. — Избийте ги…
Кълбо от пламъци погълна колансийския командир и забушува яростно, а от безоблачното небе изтрещя мълния, удари с тътен по земята, събори десетки войници и изрови огромна дупка в редиците. Заваля дъжд от изгоряла плът и разкъсани тела.
Три демона изпълзяха от земята под горящата жена, телата им покрити с изпъкнали усти, пълни със зъби като ками, ноктите им дълги като саби, главите им — гъмжащи от нажежени като въглени очи. Зареваха, хвърлиха се в пламъците и разкъсаха командира на парчета.
Грид Фан погледна вбесено двамата си мага — и видя как се гърчат от смях. „Шибани фокусници!“
— Смалете я, тъпаци такива! Не искате да я хвърлите всичката, нали?
Лицата на Джил Слайм и Асп Слитър се изопнаха.
— Нещо друго имате ли? — попита ядосано Фан.
Двамата поклатиха глави.
— Тогава елате насам и се бийте!
Колансийците се бяха съвзели и отново напираха. Други възвиха на другия фланг и принудиха Сампъл и Хеър Равидж да отстъпят.
Фан изруга и се провря напред до адюнктата.
— Адюнкта! Трябва да се отдръпнем назад във фалангата!
И след като тя не отвърна — дори не даде знак, че го е чула, — изръмжа на сержанта:
— Грей, слушай. Излизаме напред и около нея, от двете страни — правим стена, за да не може да мине пред нас. Шипрек, иди там — и ти, семк, тука — изтласкваме я назад и в редиците, ясно?
— Бойната страст е, сър! — викна Шипрек и залитна като пиян, какъвто навик имаше в мигове на голяма възбуда, когато повреденото му вътрешно ухо се обадеше.
— Шибано знам какво е, идиот. Дай да го направим!
Лостара Юил беше избутана назад — Хенар Вигълф беше притиснат здраво и вече се бранеше сам от нападателите от двете му страни. Внезапното идване на редовните бе облекчило заплахата, но само за миг — кучите синове просто бяха твърде много.
Понесла безброй рани, Лостара Юил изхлипа.
„Не умирай. Моля те. Не умирай.“
Острие на меч удари шлема на Хенар и той залитна.
Лостара изпищя и се хвърли към него, сляпа за заплахите.
Двамата редовни връхлетяха, за да отбият ударите, сипещи се върху Хенар. Жена и мъж, тя бивша натийка, той от Седемте града — никога преди не ги беше виждала, но спряха нападателите. Любимият й смъкна разцепения шлем и от раната в черепа бликна кръв; помъчи се да се вдигне отново на крака.
Лостара съсече колансиеца отляво и прескочи рухналото тяло. Вече нямаше никакво изящество, само дива ярост. Разпра с меча с гърлото на друг.
Натийката изпищя — меч бе пронизал гърдите й. Пусна оръжието си, докопа ръката, стиснала меча, и дръпна нападателя със себе си, докато падаше. Късият меч на приятеля й облиза през половината му врат. Мъжът викаше, мъчеше се да вдигне отново Хенар на крака, но една брадва го натресе в тила, през шлема и костта, и го тласна напред по очи. Но Хенар отново се беше изправил… и Лостара стигна до него. Малазанските редовни крещяха и ги подканяха. Насам! Бързо! При нас!