За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Ех, Горуне, Горуне…
В стаята ме чакаше кацата гореща вода. В един миг смъкнах всичко от гърба си и цамбурнах в нея. Няколко минути стоях така, а сетне яростно се задращих по тялото.
Търках се грубо и ожесточено. Като че ли исках да измия от себе си спомена. Буйното цвилене на призрачни хатове, омаята на нечута свирня, шумоленото на венците бръшлян, закичени около челото ми, сладостния аромат на носеното в кърпа вино… Писъка на осиротелите майки, моминските сълзи и онази гадна, гробовна тишина на озлочестени домове, виснала като воденичен камък на врата ми – всичко, всичко…
Ето защо си отидоха змейовете! Ето защо людете се отвърнаха от тях! Богове и кумири много – и всеки един е от щедър по-щедър на добро. А злото… злото трябва да бъде забравено! Но що да сторят онези, които го помнят? Ще го поправиш ли с мъст? Мигар тя ще върне времето? Много ги е грижа людете за мъстта ти!… Те вече намериха най-жестоката мъст за змейовете. Най-страшната. Единствената, която утолява преживяната болка. Забравата.
Но те могат, а аз – не. Прахът на тяхната забрава само засилва в мен мъчението от спомените. И от тях боли… боли.
Дълго се мих…
Когато излязох от водата, цялото ми тяло бе покрито с кървави резки. Загърнах се с чистия бял чаршаф, който стопанинът бе оставил на одъра. Сега косата ми не бе сплъстена и се виеше в бляскава чернота по гърба ми. Рошавата ми допреди малко брада сега искреше на идещия от прозореца лунен лъч.
И пак не можах да се измия… Ще мога ли някога?
Ръцете ми сякаш сами намериха тежката снага на меча. Рязко го изтеглих от ножницата. Острието проблясна, сякаш в жажда за кръвнина, злокобно и хищно. Ни едно петънце ръжда не беше избило. Хвала тебе, Димна Ангелино! Яко държи магията ти!
Пази се, Горуне!…
Току вече мислех да си лягам, когато дочух тихи стъпки, които замряха зад вратата. Някой леко потропа.
Добре, че бях сварил да си облека ризата. Вратата се отвори с едва чуто скърцане и в стаята влезе Светослава по бяла нощна роба. Носеше запалена свещ. Погледна ме и тихо приседна на трикракото столче до одъра.
– Я какъв си бил хубав, юнак – Пламен! – заразглежда ме тя възхитено, а после добави с насмешка: – Че докато плюскаше в хана, преди да минеш през топлата вода, мязаше повече на Горуна!
Седнах на одъра срещу нея и леко положих меча до себе си:
– Какво искаш?
Коленете ми почти се докосваха до нейните.
– Да те питам… – започна тя нерешително – това, дето го каза долу, че змеят нямало да ме вземе… Защо го каза?
– Защото ще го убия! – погледнах я твърдо в очите.
Светослава ме изгледа учудено изпод вежди, а сетне почука с пръст по челото си:
– Ти луд ли си, бе? Знаеш ли какво е змей?
– Да.
– Вярно? – ахна. – Виждал си? Но тогава сигурно знаеш каква е силата му! И как хвърля вихрушки и мята огън.
– Да, Светославо – протегнах ръка към нея и я помилвах по косата – знам силата на змея.
– Убивал ли си змейове? – пое дланта ми тя.
– Не – признах ù аз с лека усмивка – не съм.
– Но тогава… – объркано завъртя главица тя – защо мислиш, че ще убиеш Горуна?
– Защото мога!
Тя пое ръката ми с двете си длани, без да каже нищо.
– И защото трябва… – тихо добавих.
Момичето помълча известно време, свела очи към пода, а сетне ме погледна отново.
– Недей да отиваш нахалост, Пламене – сви устни тя – аз… сама ще ида при змея. По-добре така, отколкото и тебе, и селото да затрие.
– Не, Светославо – хванах я аз за раменете и с лицето си изправих нейното – няма да ходиш при змея! Аз ще ида при него – и тайнствено се подсмихнах. – Пък… каквото стане.
Но тя изглежда не ме чу.
– Не искам змея, Пламене – поглади с длани тя косата ми и по цялото ми тяло се разляха тръпки на премала – юнак искам, но човек… Да ми разтвори душата, а не да я заключва. Юнак, Пламене… като тебе…
Не усетих кога съм станал и как се е озовала в ръцете ми, просто в един миг се свестих да я прегръщам диво и опиянено, да целувам очите и устните ù, да заравям лице в косата ù…
– Ти… наистина ли, Светославо? – чух се да казвам, по-тихо от прошумоляването на свличащите се дрехи.
Тя се сгуши в мен, също като птиченце, което се свива в гнездото си.
– Наистина – промълви – още откакто те видях да влизаш…
Телата ни упоено се оплитаха като в танц, усещах как ръцете ù галеха раменете ми, спускаха се по гърба, после хукваха към лицето ми, а устните ù намираха моите.
– Наистина ли… наистина ли…