За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Ти… – с невероятни усилия се стараех да се овладея – ти… сигурна ли си? Не знаеш ли, че няма вече змейове?…
– Има! – уверено отсече Светослава. – Поне Горун със сигурност го има!
– Сигурна ли си – повторих като замаян – че наистина е змей? Виждала ли си го?
– Разбира се – засмя се тя – даже ме е носил на крилете си! Знаеш ли: отвисоко земята се вижда мъничка, мъничка… – и посочи с ръце. – Ей толкова, колкото ябълка…
Вече не слушах думите ù. Ромонът им минаваше и заминаваше покрай мен, а аз бях замижал в упоение, каквото не помнех от години… години… Мътните ги взели всички богове! Това момиче наистина бе виждало змей! Небеса! Змей!…
– … и сега ме иска за жена – някак самодоволно завърши тя. – Ама – поде пак, този път по-неуверено – тате не иска да ме дава…
Поклатих глава.
– Сърцето – казах бавно – не пита. Ни баща, ни майка. Ти, Светославо, ти искаш ли го?
– Има ли значение? – повдигна рамене тя с изражение като на някой от древните философи. – Щом е казал, че ще ме вземе, значи ще ме вземе и толкоз!
– Не говоря за него – излезе като стон от гърлото ми – а за теб. Ти искаш ли го, тоя твой змей Горун?
Тя сведе глава. Леко бе прехапала устни.
– Ами… – въздъхна. – Не, Пламене… не го искам.
– Защо? – разшириха се в почуда очите ми. – Ти… ти… знаеш ли какво може змеят? Той ще ти даде всичко, което пожелаеш! Ще се грижи за теб като за царица! Ще те брани! Ще те…
– … отведе в пещерата си – сви в гримаса устни тя – и цял живот няма да видиш нищо друго освен нея – и отново въздъхна. – Аз бях там, той ме е водил… Там е студено и влажно. Там е… мъртво… А самият той е грозен, див и страшен. И изобщо не го е еня какво искам или не искам. Прави това, което той мисли, че искам… Какво знаеш ти, Пламене, с многото имена?… Не ща при змея, ама… Не, не ме гледай така!
Бях сбърчил вежди. Не можех да повярвам: от години жалех за змейовете, а сега… тъкмо на такъв ли се натресох! Но змейовете са като хората – различни. И двамина еднакви няма да срещнеш. Тоя ли намери да оцелее?
– … сега е заплашил селото – продължаваше Светослава – до другата неделя да ме дадат доброволно. Иначе щял да долети от планината и да изпепели всичко.
– Добре, де! – рекох. – Поне за селото не се ли грижи?
– Каза – отвърна тя – че нямало да си мръдне пръста, докато не бъда негова.
Ужас! Е, Горуне, с тебе имаме да си поприказваме!
– Няма да ме дадат – знам аз… – наля си тя медовина и отпи една голяма глътка. – Ще хвръкне като хала, ще разпердушини селото…
– Знам… – прошепнах.
– После ще дойде с невидими сватбари, на бели хатове и златни кочии…
– Знам…
– … с невидими свирачи и нечута музика…
– …
– … и ще ме отведе.
Една тежка въздишка се изтръгна от гърдите ù:
– Не ме гледай… така…
Знам… Помня ги тези невидими сватове. Тези призрачни змейови сватби! Тези грабнати момичета… Белите хатове и златните кочии…
Змейово венчило… Дето нищо добро не носи след себе си. Дето обрича и двамата на самота.
Помня момите, дето не искаха да идват със змея. Помня белезите на годините по лицата им. Помня как чакат смъртта си, както се чака свободата. И как змеят, утолил страстта си към една, все търси нови и нови моми, които да заситят в него онова, що не се засища… Без да се усеща, че не може силом да вземе това, което се взима само със сърце.
Горуне… Какво правиш, Горуне!…
– Не бой се, момиче – казах ù тихо – няма да те вземе змеят! – гласът ми простърга в стоманен отенък. – Няма да има… ни невидими сватбари, ни златни кочии…
Светослава ме погледна изпод вежди, хем смутено, хем презрително:
– И кой ще му попречи?
– Аз!
– Че кой си ти, бе? – изсмя се тя пресилено.
Станах от масата.
– Пламен – засмях ù се закачливо – с многото имена!
Дааааа… Я, гледай ти! А отначало това село ми се стори като другите! Като влязох тук, мислех само да похапна и да си замина, но сега вече знаех, че ще поостана. Поне до другата неделя!
Поне!
Извадих самовилската кесия и по масата на ханджията потече река от пари. Голяма работа е тая самовилска измишльотина! Винаги си стои пълна. И даже да се опитваш да я изпразниш, все не можеш и не можеш! Да е жива и здрава Димна Ангелина – вещицата, дето ми я подари.
– Най-хубавата ти стая! – заръчах. – И една голяма каца гореща вода посред нея!
Курт-Вълкан само смаяно кимна. Тежко ударих с юмрук по тезгяха и сграбих една пълна ока медовина. С наслада я заизливах в пламналото си гърло.