![И пета ще умре [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/8/i-peta-shche-umre-bg-download.jpg)
И пета ще умре [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Серия: У4М #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-405-8
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «И пета ще умре [bg]». Краткое содержание книги:
Мъжът я изведе от клетката, а Лили се облягаше с цялата си тежест върху него, за да остане на крака.
Когато стигнаха фризера цистерна, тя го погледна в очите. Взираше се дълбоко в помътнелите му, безжизнени очи.
— Трийсет минути, моля те. Просто ме остави да си почина.
— Съвсем близо сме.
Лили се взираше в него дълго време, секундите тиктакаха и се проточваха като часове. Накрая кимна. Пусна завивката и разкъсаната тъкан се свлече на земята, събра се в краката и. Не се беше обличала след последния път. Не и след като той каза, че след няколко минути ще повторят. Вместо това просто се сви в одеялото, в меката зелена тъкан — нейната завивка. Сви се с нея в клетката и зачака. Видя какви дрехи й е дал — на дъщеря му, така каза — сгънати грижливо зад мрежата, точно до вратата. Похитителят ги беше прибрал малко след като момичето ги заряза на пода до цистерната.
Лили Смяташе, че са сами в къщата. Последния път, преди около час или някъде там, тя крещеше молби към дъщерята на похитителя си, но никой не се отзова. Представи си момиче на своята възраст да седи самичко в малка спалня на горния етаж, запушило ушите си с ръце и отказващо да приеме какво прави баща й тук долу. Как би могла? Как би могъл който и да е да изтърпи това? В началото Лили отказваше да повярва, че момичето знае какво се случва, но скоро осъзна, че не е възможно — къщата не беше толкова голяма. Тази на Лили беше по-обширна и въпреки това тя беше сигурна, че ще чуе крясъци от мазето. Това момиче, дъщерята на похитителя й… Прекрасно знаеше какво се случва, но не правеше нищо по въпроса.
— Влизай — нареди мъжът.
Лили погледна към водата. Знаеше, че е топла, по-топла от самото мазе, успокоително топла, дори уютна, но се страхуваше от нея повече от всичко друго в живота си — повече от гнева на родителите си или от болката от ужасна контузия, повече от този човек до нея…
Тя беше смъртта.
— Влизай веднага! — заповяда похитителят.
Лили си пое дълбоко дъх, но това не успокои с нищо тръпките, които я разтърсваха цялата, слабостта, която се трупаше дълбоко в нея и я обземаше бавно. Тя си пое дълбоко дъх, положи длан на ръба на големия фризер и се преметна през стената му. След това потъна във водата и се отпусна, а похитителят държеше главата й над водата и я крепеше под раменете. Когато ушите й се потопиха под нивото на повърхността, тя изгуби всички шумове в мазето и не чуваше друго освен собственото си дишане, ехото на препускащото си сърце и дори звука от рязкото затваряне на клепачите си и отварянето им отново.
Мъжът я надигна съвсем леко, само колкото да извади ушите й над водата.
— Този път да запомниш — помоли я той. — Всичко запомни!
— Непременно — обеща Лили.
Похитителят я натика под повърхността и притисна обезсиленото й тяло към дъното на цистерната. Този път Лили не се опита да се бори с него, дори не си пое за последно въздух. Вместо това вдиша вода. Преглътна болката от напълването на дробовете си с нея, бореше се с нуждата да се изкашля, дори вдиша още. Вдишваше, докато вълнистият образ на надвесения над нея мъж не избледня, докато всичко не почерня, докато болката не изчезна напълно, и все си повтаряше, че трябва да запомни, да запомни.
Лили нямаше да се събуди повече.
23
Наш
Ден втори, 12:20 ч.
— Нали не очакваш, че съм способен да творя магии, заобиколен от аромат на прясно смляно кафе, но без венти карамелено макиато в ръка, нали? — Клоз се намърда зад бюрото на управителя в служебния кабинет в Старбъкс на „Кеджи“.
Стаята, надали имаше и десетина квадратни метра, беше претъпкана, при все че бюрото стоеше изтикано чак до задната стена. Всевъзможни кашони със запаси заемаха всеки сантиметър свободно пространство. С Клоз зад бюрото и Наш от дясната му страна на управителя му се налагаше да стои в коридора пред кабинета си.
— Ами вие? Искате ли нещо? — обърна се той към Наш.
Управителят имаше оредяваща кестенява коса, очила и около петнайсет кила повече, отколкото скелетът му бе създаден да носи. Пристъпваше от крак на крак и не спираше да кърши ръце. Логично беше Наш да се запита какво ли причинява на човек вдишването на кафеени пари по десет часа на ден.
— Може ли обикновено дълго кафе без нищо?
— Какво по-точно? Имаме светло, тъмно, безкофеиново „Пайк Плейс“, кафе „Мисто“, „Клоувър“…
— Обикновено, дълго, без нищо — повтори Наш.
Управителят преви рамене.
— Ще видя какво мога да направя.
Наш го гледаше как изчезва по коридора към салона на заведението и се обърна към Клоз.