Под прикритие [bg]

— Щом така казваш.

— Какво, по дяволите, означава това?

— „Дамата протестира прекалено много, мисля си.“

— Какво?

— Това е Шекспир — отговори Димонти. — От „Макбет“ — допълни той и погледна към Майрън.

Майрън се усмихна.

— „Хамлет“ — поправи го той.

— Не ми пука кой го е казал — възропта Перети. — Не трябва да се ебаваш с репутацията на хората. Не мисля, че това е смешно.

— Като че ли на мен ми пука ти какво мислиш — каза Димонти. — Има ли нещо друго?

— Носи перука.

— Перука? Без майтап, Перети. Този случай е вече разрешен. Всичко, от което се нуждаем, е да намерим убиец, който мрази перуки и фалшиви цици. Страхотно, Перети. А какви бикини носеше жертвата? Помириса ли ги вече?

— Аз просто…

— Направи ми една голяма услуга, Перети — каза Димонти, като се изпъчи и повдигна панталона си, сигнализирайки важност с присъщия си фин маниер. — Кажи ми как е умряла. Кога точно е умряла. А после ще говорим за модните й аксесоари, а?

Перети вдигна ръце в знак, че се предава, и се върна при трупа. Димонти се обърна към Майрън, който каза:

— Силиконът и перуката може да са важни. Той имаше право да ти каже.

— Да, знам. Просто обичам да го дразня.

— А цитатът е: „Мисля, че дамата се зарича много“10.

— Аха — изръмжа Димонти и смени клечката за зъби.

Онази, която извади от устата си, приличаше на рошава конска грива.

— Ще ми кажеш ли какво, мамка му, става, или ще трябва да те влача до участъка?

Майрън се ухили.

— Да ме влачиш в участъка?

— Не ме дразни, Болитар.

Майрън се насили да погледне към окървавения труп. Стомахът му се преобърна. Започваше да свиква с миризмата, мисълта за която беше почти толкова неприятна, колкото и самата миризма. Перети клечеше до жертвата и правеше малък разрез на гърдите й, за да стигне до черния дроб. Майрън отмести очи. Екипът от криминалисти правеше снимки, взимаше отпечатъци и въобще се забавляваше с разни подобни неща. Партньорът на Димонти, едно хлапе на име Крински, кротко обикаляше наоколо и си водеше бележки.

— Защо ги е направила толкова големи? — зачуди се Майрън на глас.

— Какво?

— Гърдите й. Мога да разбера желанието й да ги увеличи. Всички тези дивотии за женската привлекателност. Но защо ги е направила толкова големи?

— Ебаваш се с мен, нали? — запита Димонти.

Крински се приближи към тях.

— Всичкият й багаж е в онези куфари — каза той и посочи към двата куфара на пода.

Майрън се беше срещал с Крински поне десетина пъти. Говоренето не беше силната му страна. Изглежда го правеше толкова често, колкото Майрън проникваше някъде с взлом.

— Бих казал, че е смятала да се изнесе.

— Установи ли самоличността й вече? — запита Димонти.

— Документите й твърдят, че се казва Сали Гуеро — продължи Крински с мек глас. — Същото твърди и един от паспортите й.