Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър
- Автор: Павич Милорад
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-542-3
- Переводчик: Жела Георгиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър». Краткое содержание книги:
На трапезата се смесваха растения, сокове на земята, плодове на морето, руди, сребро, огън и месо. Сред най-хубавите неща се нареждаше едно тесто, пълнено в мида и печено на сух хрян вместо на дърва. Тогава от мидата като че ли проговори невидимият майстор, които ни хранеше, и аз си помислих, че той цял живот готви един и същи вечен обед, който никога няма да повтори отново, ако успее някога да го сготви, защото това не се прави и не може да се прави… И пожелах да го видя.
— Кой е четвъртият в тази стая? — попитах домакините.
— Най-после! — извика Вежбицки с облекчение и даде знак. После при светлината на свещта се появи малък човек с риза, спускаща се от врата под огромна бяла шапка. Под нея гледаха две побелели очи, свикнали с огъня и водата, а по ръцете му, посипани с варени косъмчета, минаваха сини жилчици като букви. Поклони се пред нас с усмивка, която внезапно замря, и се взря в една бръчка на лицето му. Поклони се като че ли вместо Манасия Букур, чиято цигулка лежеше безмълвна на пианото.
— Никога не сте ни казвали — рече д-р Вежбицки на готвача — как постигате своето изкуство.
— Няма никакви тайни — отвърна малкият човек, — готварското изкуство се състои в сръчността на пръстите. Трябва да се упражняваш поне по три часа на ден, за да поддържаш гъвкавостта им. Както при музикантите…
И наистина в ръцете на малкия човек този ден се намериха същите неща, каквито имаше в кутията на Манасиевата цигулка. Сребро и руди, животински дроб и кост, дърво, мида, минерали и конски косъм — всичко в неговите ръце бе опънато както и там. Сега, когато музиката отдавна ме беше напуснала, той задвижи същите неща по друг начин, като ми даде още една възможност да не се отчуждя напълно от нея. Това не беше обед, това беше химн на земята, на нейните хълмове и равнини, на нейните реки, на нейното море, на вятъра, огъня, растенията и дивеча и на умението на човешките ръце, способни да убият и със смъртта да нахранят живота.
Заедно с кафето и пастите, които бяха донесени светкавично в малкия китайски салон, пълен с лак, седеф и слонова кост, беше поднесена посред зима диня, варосана и заровена в сандък с жито, така че да се запази до ноември. Миришеше на смърч и изведнъж, сякаш това беше миризмата на инструмента, почувствах, че мога да изсвиря и втората част на отдавна забравения квартет. Цигулковата част на моя приятел Манасия Букур. Но беше късно. Останалите две части на квартета оставаха кой знае къде, непостижими завинаги и аз бях сигурен, че никога няма да бъдат стегнати с червен конец четирите части на печата — три мъжки и една женска част, — за да бъде заверена моята виза за Света гора. Така стана с мен… Но по отношение на Букур все още нищо не беше ясно, а аз чаках точно това. Тогава моята упоритост достигна връхната си точка и се превърна в страхотна умора, като че ли цял живот бях броил облаците на небето и костите в устата си. С последни сили се включих в разговора, който отново живна, когато посегнахме към лъжичките за сладолед.
— Съветвам ви да дойдете и да пренощувате в моята стая — каза ми домакинята пак на френски, като си играеше със сребърната лъжичка.
Аз се вцепених от изненада, д-р Вежбицки седеше спокойно и се усмихваше в брадата си, най-после обърнах собствената си лъжичка и светкавично отговорих на френски:
— Какво? Нима на Разпети петък?
И моите домакини избухнаха в смях. Наистина най-сетне всичко беше ясно. По време на вечерята те не са разговаряли с нас, а играейки на една игра, известна тям и неизвестна нам, са чели надписите по своите сребърни прибори. Сега най-после това направих и аз, спомняйки си откъде идват тези надписи върху сребърните дръжки на ножовете и вилиците.
Това бяха диалози от книгата на Ян Потоцки, голяма част от неговия „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ беше гравирана върху стотина броя на един разкошен прибор за хранене. Сред тези изречения, взети от Потоцки и гравирани върху вилиците, лъжиците и сребърните хапки за салфетки, се намираше, разбира се, и изречението, което двамата с Манасия схванахме като вълшебен отговор на неговия въпрос. Отговорът, който така жадувано очакваше от своята сестра Херо:
— Мисля, любов моя, че това беше коварна и лоша постъпка!
Още същия момент аз се сбогувах с домакините, защото знаех, че Букур умира някъде с това изречение на уста и аз мога да го спася само ако му разкрия истината за сребърния прибор за храна. Пристигнах във Варшава твърде късно и в ужасно лошо време. Но по-страшното беше, че бе твърде късно да направя каквото и да било за живота на Манасия Букур. Той лежеше в странноприемницата, свещта в ръцете му беше изгоряла до половината и прислугата ми предаде неговото кратко писмо: