Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър
- Автор: Павич Милорад
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-542-3
- Переводчик: Жела Георгиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър». Краткое содержание книги:
Домакинята взе първата хапка, каза „приятен апетит“ и погледна д-р Вежбицки, а на мене ми се стори, че той скришом й даде знак да мълчи.
— Ах, добри ми ангеле, нима съвсем ме изостави? — обърна се тя неочаквано към мен на френски.
Погледнах я смаяно, защото до този момент и до тези думи нашите отношения не надхвърляха ни най-малко служебното общуване между две лица, които нямат нищо общо помежду си. Загледан в своята лъжица, д-р Вежбицки добави към това още по-невероятното френско изречение, отправено към Манасия Букур:
— Чаках ви, защото знаех, че вашите колебания няма да продължат дълго, а угризенията на съвестта ви още по-малко!
За момент ми се стори, че очите на д-р Вежбицки наистина приличат на очите на Херо — едното носеше ден, другото нощ, и ми стана ясно, че домакините престават да общуват по обичайния начин и тук, на чуждата за нас територия, внезапно свалят маските си и разкриват някакви скрити карти. Манасия беше блед като намазан с колофон и кършеше пръсти. Спаси ме моето плитко чувство за бъдещето. Погледът ми падна върху лъжицата. Беше от сребро и аз я употребих. Ядяхме чорба, сварена в пръстен съд във формата на тамбура, така че да може да се люлее над открития огън, като утайката не ври с течността, а остава на дъното на несиметричния съд. После беше изнесен горещ и почти сух сос, възгорчив, подправен със сол от еленови рога. За миг се почувствахме жлъчни и гневни и в очите на д-р Вежбицки лумна огън. Видях ясно, че дясното му око е женско, а лявото мъжко. Минахме на кнедли, когато той каза пак на френски, сякаш продължаваше прекъснат разговор, загледан право в Манасия:
— Мисля, любов моя, че това беше коварна и лоша постъпка! — И устните му се разпукнаха като печен кестен.
Аз грабнах вилицата, стиснах я и разбрах, че гърнето си намери похлупака. Отговорът на въпроса на моя приятел Манасия Букур, отправен към сестра му Херо, тупна тук, на масата на д-р Вежбицки и неговата приятелка. Като че ли Херо си послужи с устните на д-р Вежбицки поради липса на други възможности.
При тези думи Манасия скочи като луд и излетя навън пред смаяните ни погледи. Миг по-късно чухме входната врата. В първия момент исках да се втурна след него и да го спра, защото знаех какво възнамерява да направи. Но нещо ми попречи. Естествено, не любезните домакини, които ме успокояваха, твърдейки, че ще се върне, след като се умори да се разхожда във виелицата. Спря ме моята увереност, че ако имаше начин Манасия да бъде спасен, това беше да проникна в тайната на тези стаи и тези хора, където всичко се разигра така необяснимо, където съдбоносната дума бе изречена и където разговорът от първата минута на обеда беше такъв, че не можех да повярвам на ушите си. Така останах, прикривайки уплахата си и гледайки Манасиевата цигулка върху пианото.
Заедно с виното с ръждив цвят беше поднесено и друго вино в малка бутилка в сребърен обков, което имаше дъх на смола. Казаха ми, че с него преди пет години било боядисано първото вино.
— Знаете ли — обърна се към мен д-р Вежбицки, — казват, че рибата е по-добра, когато идва от реки, които текат от юг на север, отколкото обратно. Разпечатаната бутилка с черно вино беше зашита в рибата, която ядем, и извря в нейното месо…
Вежбицки говореше този път на полски, в това, което каза, нямаше нищо необичайно, но аз забелязах, че и двамата пак ме гледат някак особено, въртейки в ръце столчетата на чашите. И сякаш насън, благодарение може би на забавеното дишане в тази втора част на обеда, аз забелязах, че ям вече час, без да имам представа с какво ме хранят. Не бях опитвал по-рано нито едно от блюдата. Сега това беше сьомга, разрязана и изчистена откъм гърба, сгъната одве и изпечена „око върху око“ с месо, обърнато към пламъка от розови храсти. След това беше донесено еленово месо, уловено при пълнолуние, оставено да пренощува в мразовитата нощ, студено и черно, увързано с черва по месестите части, докато кокалите бяха стегнати нагъсто с конски косми, така че месото да може да се поднася към устните, без да се изплъзва. С него предложиха сос от вишни, пълен с двойни ухания. Изпаднахме в меланхолия. Сребърните ни вилици бавно набождаха месото и костите, а ножовете попадаха върху зъбците на вилиците в месото и бавно ги опипваха… Аз седях, ядях и чаках. Всичко, което се случи после, преди да се разкрие тайната, ми се струваше, че се точи страшно бавно и дълго, макар всъщност да не продължи повече от няколко минути.