Завесата (Последният случай на Поаро)
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #39
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завесата (Последният случай на Поаро)». Краткое содержание книги:
Еркюл Поаро започва най-интересното си разследване, давайки си реално сметка че то ще бъде и последното за него.
Само той е в състояние да предотврати следващото убийство.
Тръгнах натам. Мисля, че Нортън все още беше с мен, но не съм сигурен.
Когато наближих беседката, чух гласове и се спрях. Различих гласа на Алъртън.
— И така, мило ми момиче, уговорихме се. Недей да възразяваш повече. Утре отиваш до града. Аз ще кажа, че ще прескоча до Ипсуич и че ще остана ден-два при един приятел. Обади се от Лондон и кажи, че не можеш да се върнеш. И кой ще узнае каква хубава вечер ще прекараме в моя апартамент? Няма да съжаляваш, обещавам ти.
Усетих, че Нортън ме тегли назад и за негова изненада, аз се обърнах покорно. Едва се сдържах да не се изсмея при вида на разтревоженото му и възбудено лице. Оставих се да ме завлече обратно до къщата. Престорих се, че му отстъпвам, защото в този момент вече знаех какво ще направя… Казах му ясно и отчетливо:
— Не се тревожете, приятелю. Няма никакъв смисъл — вече ми стана ясно. Човек не може да ръководи живота на децата си. Отказвам се да го правя.
Успокои се по някакъв смешен начин.
Малко по-късно му съобщих, че ще си легна рано. Казах му, че ме е заболяла главата.
Изобщо не можеше да се досети какво щях да направя.
V
Спрях се за миг в коридора. Беше съвсем тихо. Наоколо нямаше никой. Всички са се приготвили да си лягат. Нортън, чиято стая се намираше в тази част на къщата, бях оставил долу. Елизабет Коул играеше бридж. Знаех, че Къртис сигурно е долу и вечеря. Бях съвсем сам.
Лаская се от мисълта, че не съм работил напразно с Поаро в продължение на толкова години. Известно ми бе какви предпазни мерки трябва да взема.
Алъртън нямаше да се срещне с Джудит в Лондон на следващия ден.
Алъртън нямаше да тръгне за никъде на следващия ден…
Всичко ми се струваше безкрайно просто.
Отидох до моята стая и извадих шишенцето с аспирин. После влязох в стаята на Алъртън и пристъпих в банята. Шишенцето с хапчетата „Слъмбърил“ беше в шкафчето. Реших, че осем от тях ще свършат работа. Предписваната доза бе едно или две. Значи осем щяха да са достатъчни. Самият Алъртън бе споменал, че токсичната доза не е голяма. Прочетох указанието: „Опасно е да се надвишава предписаната доза“.
Усмихнах се зловещо.
Увих ръката си с копринената носна кърпичка и внимателно отворих шишенцето. Не трябваше да оставям никакви отпечатъци.
Изсипах таблетките. Да, на големина бяха същите като аспириновите. Поставих осем аспирина в шишенцето, а после го допълних със слъмбърил, като оставих осем таблетки настрана. Шишенцето изглеждаше сега така, както си беше и преди. Алъртън нямаше да забележи нищо.
Върнах се отново в стаята си. Там държех бутилка уиски — повечето от нас в Стайлс си държаха пиене по стаите. Извадих две чаши и сифона. Не бях чувал Алъртън да се е отказвал някога от почерпка. Щом като се появеше, щях да го поканя да пийнем, по едно преди лягане.
Сложих осемте таблетки в малко уиски. Разтваряха се съвсем добре. Вкусих предпазливо от сместа. Когато Алъртън дойдеше, аз просто щях да си наливам в чашата. Щях да му подам чашата и щях да сипя за себе си във втората. Всичко щеше да изглежда съвсем просто и естествено.
Не би могъл да знае какво ме вълнува — освен ако, разбира се, Джудит не му е споменала. Замислих се върху това за миг, но после отхвърлих подобна възможност. Джудит не споделяше нищо с никого.
Сигурно Алъртън бе убеден, че едва ли се досещам за техния план.
Нямаше какво друго да правя, освен да чакам. Щеше да ми отнеме доста време, вероятно час или два, преди Алъртън да се прибере. Винаги си лягаше късно.
Седях тихо и чаках.
Неочаквано почукване на вратата ме накара да се стресна. Беше Къртис, обаче. Поаро ме викаше при себе си.
Трепнах от изненада. Поаро! Изобщо не бях се сещал за него през цялата вечер. Сигурно се е чудил какво ли е станало с мене. Обхвана ме леко безпокойство. Първо, защото се засрамих, че изобщо не му се бях обадил и второ, защото никак не исках да разбере, че се е случило нещо необичайно.
Тръгнах по коридора след Къртис:
— Eh bien! — възкликна Поаро. — Значи ме изоставяте, а?
Прозинах се престорено и се усмихнах извинително.
— Ужасно съжалявам, приятелю — рекох аз. — Но да ви кажа право, имам такова силно главоболие, че едва гледам. Предполагам, че е от промяната на времето. Наистина се чувствам толкова зашеметен, че съвсем забравих да ви се обадя преди да си легна.
Както и очаквах, Поаро веднага се зае да ми помогне. Предложи ми лекарства. Сърдеше се. Скара ми се, че съм седял на течение. (В най-топлия ден на лятото!) Отказах аспирин под предлог, че вече съм изпил няколко, но не можах да се размина с чашата сладък и отвратителен течен шоколад!
— Успокоява нервите, разбирате ли — обясни Поаро.