Завесата (Последният случай на Поаро)

И бях дълбоко убеден, че убиецът е Алъртън и че Джудит се е влюбила в него! Невероятно бе — просто чудовищно — а не знаех какво да направя.

След като свършихме с обяда, Бойд Карингтън ме дръпна настрана. Дълго се покашляше, преди да заговори по същество. Накрая заговори доста неспокойно:

— Не мислете, че ви се меся, но ми се струва, че трябва да поговорите с тая ваша дъщеря. Защо не й обърнете внимание, а? Знаете, че онзи тип Алъртън се ползва с много лошо име, а тя… изглежда, че доста се е увлякла по него.

Колко им е лесно на хората без деца да говорят така! Да й обърна внимание ли?

Щеше ли да има някаква полза? Нямаше ли да стане още по-лошо?

Само можеше Синдърс, ако сега е тук. Тя щеше да знае какво да се направи и какво трябва да се каже.

Признавам си, че се изкушавах от мисълта да не нарушавам спокойствието си и да не казвам нищо. Но не след дълго реших, че това си е чисто малодушие.

Потръпнах от неприятната мисъл, че ще трябва да изяснявам нещата с Джудит. Страхувах се, разбирате ли, от моята стройна и хубава дъщеря.

Крачех нагоре и надолу из градината с нарастващо безпокойство. Накрая несъзнателно стигнах до розовата градина, а там, както се оказа, съдбата го бе решила вместо мен, защото на една от пейките седеше Джудит съвсем сама и през целия си живот не бях виждал по-нещастен израз на женско лице.

Маската й бе паднала. Нерешителността и голямото нещастие никога не могат да бъдат скрити.

Събрах сили и смелост и се приближих към нея. Не ме усети, докато не застанах до нея.

— Джудит — обадих се аз, — в името на Бога, Джудит, недей да се тормозиш толкова много!