Опасна е нощта

Защото Даниел извърши най-големия грях, като уби баща ни една вечер. Споменът е още жив, като че ли това стана само преди часове, а не преди години. Той уби баща ни, за да ме спаси от неутолимата му ярост, но постъпката му ме съсипа.

О, Оливър, познавам го толкова добре, колкото познавам и себе си. Вече не беше същият Даниел. Вече не можеше да се върне назад.

Ние живеехме, скитайки из лондонските улици, докато накрая Даниел успя да ме настани да се грижа за една възрастна дама, която живееше с две други жени, нейни роднини. Той не искаше да ме вижда в компанията на мъже, може би защото помнеше баща ми.

Там прекарах няколко спокойни години, но страдах по свой начин. Опитах се да забравя, да се държа така, сякаш нищо не се бе случило, но кошмарите не ме напускаха. Виждах Даниел как удря по гърба баща ни, как дере лицето му, как взема ножа.

Не можех да избягам от кошмарите, които обсебваха съзнанието ми.

Не можех дори да плача. Не чувствах нищо. Исках само да видя отново брат си. Той ми липсваше ужасно много, въпреки това, което беше направил. Усещах как срамът и чувството за вина ме гризяха отвътре, защото знаех, че всичко това беше сторено заради мен.

Прекарах и следващите шест години на служба при тази жена. Моята господарка беше добра към мен. Дълбоко религиозна жена, тя ме учеше да чета Библията и да пиша. Въпреки че имаше дни, в които бях щастлива, аз непрекъснато живеех с чувство на очакване. Чаках, докато един ден Даниел наистина се върна.

Никога не се съмнявах, че той ще се върне за мен. Това, което не разбирах, беше как е натрупал такова състояние за толкова кратко време. И това, Оливър, е историята, която ти трябва да разбереш, защото съдбата на Даниел е неотклонно преплетена с твоята.