Пътят на мирния воин

Като се върна в офиса, аз го попитах:

— Сократ, къде е Джой сега? Ще я видя ли пак скоро?

Той се усмихна, сякаш се радваше да чуе отново моите въпроси.

— Дан, не знам къде е тя, това момиче е пълна загадка за мен… и винаги е била.

Тогава разказах на Сократ за катастрофата и всичко, което последва. Той слушаше мълчаливо и внимателно, кимайки с глава.

— Дан, ти вече не си онзи млад глупак, който преди година влезе в този офис.

— Една година ли мина? На мен ми се сториха десет — пошегувах се аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вече не съм глупак?

— Не, само, че вече не си млад.

— О, трогнат съм, Сок.

— Но сега ти си глупак с дух, Дан. А това е много съществена разлика. Все още имаш мъничък шанс да намериш вратата и да минеш през нея.

— Коя врата?

— Светът на воина, Дан, се пази от една врата. Тя е добре скрита, като манастир в планините. Мнозина чукат, но малцина влизат.

— Добре, покажи ми тази врата, Сократ. Готов съм, ще изнамеря начин да мина през нея.

— Не е толкова просто, готованко. Тази врата съществува вътре в теб и ти трябва сам да я намериш, аз мога само да те напътствам. Ти обаче още не си готов, ни най-малко. Ако се опиташ сега да минеш през вратата, това би означавало почти сигурна смърт за теб. Предстои ти още много работа да свършиш, докато се подготвиш да почукаш на вратата.

Сократ произнасяше това с тон на официална декларация.

— Дан, с теб разговаряхме доста, ти имаше някои видения и научи някои уроци. Аз те уча на начин на живот, начин на действие. Време е да поемеш пълната отговорност за действията си. За да откриеш вратата, първо трябва да се научиш да следваш…

— Правилата на дома ли? — предположих аз.

Той се засмя, в този момент камбанката звънна и един автомобил плавно мина през една дъждовна локва и навлезе в бензиностанцията. Гледах през замъгления прозорец как Сократ бързо излезе в ръмящия дъжд, намятайки пончото си. Виждах как зарежда резервоара, как отива откъм страната на шофьора и казва нещо на брадатия рус мъж в колата.

Прозорецът пак се замъгли и аз го избърсах с ръкав точно навреме, за да видя как двамата се разсмяха. После Сократ отвори вратата на офиса и рязко ме блъсна нахлулият студен вятър — заедно с него за първи път осъзнах, че изобщо не се чувствам добре.

Сократ се канеше да направи чай, но аз му казах:

— Моля те, седни, Сок. Аз ще направя чая — той седна, кимайки одобрително. Подпрях се на бюрото, защото ми се зави свят. Болеше ме гърлото, чаят сигурно щеше да ми помогне.

Напълних чайника, сложих го на котлона и попитах:

— В такъв случай трябва аз да прокарам някакъв вид път към тази врата, така ли?

— Да. В известен смисъл всеки трябва да го направи. Ти лавираш пътя със собствения си труд.

Предугаждайки следващия ми въпрос, той продължи:

— Всеки — всяко човешко същество, било мъж или жена, вътре в себе си има способността да открие вратата и да премине през нея, но много малко от тях изпитват подтик да го направят, малцина проявяват интерес. Това е много важно. Не аз реших да те обучавам поради някаква твоя вродена дарба — всъщност, наред със силните си страни, имаш и някои очевидни слабости — а ти прояви „волята“ да поемеш на това пътешествие.