Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
Гарион си помисли, че сред объркания птичи хор, като едва загатнат шепот, до ушите му достигат чуруликащи гласове, които повтарят безконечно: „Поулгара, Поулгара, Поулгара.“
— Дали само си въобразявам, или те наистина приказват? — попита той.
— Учудвам се, че не си ги чул по-рано — отговори Улф. — Всяка птица бъбреше името й през последните десет левги.
„Погледни ме, Поулгара, погледни ме“ — сякаш изричаше една лястовичка, която започна да описва цяла серия главоломни фигури над главата й. Жената меко й се усмихна и птицата удвои усилията си.
— Никога по-рано не съм ги чувал да приказват — чудеше се Гарион.
— Те винаги разговарят с нея — обясни Улф. — Понякога бъбренето им продължава с часове. Затова понякога тя изглежда малко разсеяна. Слуша птиците. Твоята леля се разхожда сред свят, изпълнен с разговори.
— Не знаех.
— Малцина го знаят.
Жребчето, което се носеше в спокоен тръс след Гарион, докато слизаха по полегатите възвишения, полудя от радост, когато стигнаха до тучната трева на Долината. С изумителна скорост то затича сред ливадите, търкаляше се в тревата, тънките му крачета не издържаха на безкрайните разстояния. Галопираше, описвайки дълги, извити дъги сред ниските хълмчета. Съвсем съзнателно налиташе в стада от пасящи елени, плашеше ги и ги караше да побягват, а след това се втурваше след тях.
— Връщай се! — крещеше след него Гарион.
— Няма да те чуе — казваше му Хетар и се усмихваше на лудориите на малкото конче. — Най-малкото ще се преструва, че не чува. Весело му е.
„Веднага се връщай тук!“ — Гарион изпрати тази мисъл малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Предните крака на жребчето се вцепениха, то се хлъзна напред и едва тогава спря. После се обърна и послушно пое в тръс към Гарион. Очите му искряха извинително.
— Лош кон! — смъмри го Гарион.
Жребчето наведе глава.
— Не му се карай — рече Улф. — Ти също си бил много, много млад.
Гарион веднага съжали за думите, които беше изрекъл, потупа кончето и му се извини:
— Всичко е наред.
Кончето го погледна с благодарност и отново заподскача из тревата, макар че оставаше наблизо.
Принцеса Се’недра наблюдаваше Гарион от доста време. Следеше го със замислен поглед и навила кичурче от бакърената си коса на показалеца си, разсеяно го хапеше с белите си зъби. Всеки път, когато се обърнеше, Гарион виждаше, че принцесата го наблюдава и гризе косата си, и по някаква неизвестна причина това го тревожеше.
— Ако беше мое, нямаше да се държа така жестоко с него — изрече принцесата обвинително.
Гарион предпочете да не й отговори.
Минаха край три разрушени древни кули. Изглежда, бяха се издигали на шестдесет стъпки, макар че времето и годините ги бяха разрушили. Последната бе почерняла като от огън.
— Тук имало ли е някаква война, дядо? — попита Гарион.
— Не — отговори Улф тъжно. — Кулите принадлежаха на моите братя. Онази ей там беше на Белсамбар, а другата до нея — на Белмакор. Те умряха преди много години.
— Не мислех, че и вълшебниците умират.
— Те се измориха… или може би изгубиха надежда. Направиха така, че да престанат да съществуват.
— Значи са се самоубили?
— Да, може и така да се каже. Ала беше малко по-сложно.
Гарион не настоя да разговарят повече по този въпрос, понеже старецът, изглежда, предпочиташе да не навлиза в подробности.
— Ами какво ще кажеш за онази — кулата, която е изгоряла? На кого беше тя?
— На Белзедар.
— Нима ти и останалите вълшебници сте я изгорили, когато е преминал на страната на Торак?
— Не, той сам я подпали. Предполагам, че по този начин искаше да ни покаже, че вече не е член на нашето братство. Белзедар открай време обича драматичните жестове.
— А къде е твоята кула?
— В сърцето на Долината.
— Ще ми я покажеш ли?
— Ако искаш.
— А леля Поул има ли своя собствена кула?
— Не. Тя остана при мен, докато порасне, после двамата заедно тръгнахме по света. Така и не намерихме време да построим кула и за нея.
Продължиха да яздят до късно следобед и спряха, за да пренощуват под огромно дърво, което самотно се издигаше в центъра на широка поляна.
Се’недра скочи от седлото си и затича към дървото. Червената й коса се носеше след нея като вихрушка.
— Колко си красиво! — възкликна тя и постави ръцете си със страхопочитание и любов върху грубата кора.
Господин Улф поклати глава.
— Дриади! Направо губят ума си, когато видят дървета.
— Не познавам какво е — рече Дурник и леко се намръщи. — Не е дъб.