Опитвай докато стане

Като остави овехтелия си Фолксваген-бръмбър на паркинга пред вилата, Вреншчов се изкачи по мраморното стълбище, което водеше до внушителния портал на вилата. Натисна звънеца и се обърна да погледа прекрасните лехи с цветя, после погледна със завист към пристанището, яхтата и изгледа към езерото.

Вратите се отвориха и един възрастен иконом леко му се поклони.

— Г-н Радниц ви очаква, г-н Вреншчов — каза той. — Моля, последвайте ме.

— Приятно ми е да те видя пак, Митен. Кажи ми, какво си подготвил за обяда ми? — попита Вреншчов, докато си сваляше шапката и минаваше през огромния вестибюл, украсен с рицарски доспехи и прекрасни гоблени.

— Стриди и шотландска яребица, сър — отвърна Митен, като се усмихваше. Той добре знаеше какъв чревоугодник е този руснак. — Стридите пристигнаха със самолет от Англия тази сутрин.

Вреншчов завъртя очи.

— Прекрасно! А г-н Радниц? Вярвам, че е добре.

— Той изглежда в отлично здраве, сър — отговори Митен и поведе Вреншчов по един дълъг коридор до кабинета на Радниц.

Радниц седеше зад голямо, старинно бюро, покрито с безразборно разхвърляни книжа. Когато Вреншчов влезе той стана на крака, с широка, гостоприемна усмивка.

— Приятно ми е да те видя пак, Василий — каза той, като заобиколи бюрото, за да се ръкува. — Много любезно от твоя страна да успееш да дойдеш в такъв кратък срок. Седни. Малко водка?

Вреншчов разположи килограмите си в един стол до бюрото.

— Да, с удоволствие, г-н Радниц. Много мило.

Митен сервира водка в големи кристални чаши, с натрошен лед.

— Пура?

— Не бих могъл да поискам нищо по-добро.

Митен взе пура от кутията на бюрото, отряза края й, подаде я на Вреншчов, предложи огънче, а после с поклон се оттегли от стаята.

— А мадам? Добре ли е?

— Да, благодаря. Климатът на Цюрих не е много по нейния вкус, но го понася.

Радниц запали пурата си, след това вдигна чашата си, кимна на Вреншчов, който също вдигна чашата си, и отпиха.

Получи се малка пауза, а после Радниц каза:

— Мисля, че е време да поговорим, Василий. Минаха три месеца откакто се срещнахме за последен път. Имаш ли новини за мен?

Вреншчов повдигна кръглите си рамене.

— Казанския язовир ли?

Студенината се появи в прикритите от клепачите очи на Радниц.

— Какво друго, ако не Казанския язовир?

— Да. Ами, можете да сте сигурен, че аз работя за вашите интереси, г-н Радниц, както винаги го правя и ще го правя.

— Е, и…?

— Това, разбира се, е огромно начинание, г-н Радниц — каза Вреншчов с мазна усмивка. — Разходите…

— Това вече го говорихме — го спря Радниц ядовито. — Готов съм да финансирам половината проект. Вашите хора — другата половина. Моите технически ръководители ще осигурят помощ и съвети. Това е моето предложение. А сега искам да знам, какво правят вашите хора за това?

— Ами, ако трябва да съм искрен, г-н Радниц — Вреншчов спря за да отпие, — нашите хора се колебаят. Както можете да сте сигурен, аз настоятелно ги съветвах за вас, но те мислят, че трябва да се консултират и с други предприемачи, да видят дали язовирът може да се построи за по-малко пари.