Мислите в главите (Гимназиален роман)

Тринадесета глава

КЛЕВЕТА

Искра остана изненадана, когато влезе у тях. В хола още светеше и се чуваше говор. Когато входната врата се блъсна с трясък, от хола изскочиха майка й и… нейната класна.

„По дяволите! — помисли си Искра. — Какво търси пък тази посред нощ у дома!“

— Добър вечер — каза й класната.

— Добър вечер — невъзмутимо отвърна момичето, като нехайно захвърли шлифера си върху един стол в коридора.

— Исе, къде се бавиш толкова? Така се разтревожих, мислех си, че се е случило нещо лошо — занарежда майка й.

— Какво може да се случи!

— Лошото може да се случи след това закъснение — обади се класната й.

— Вие пък какво искате като се мъкнете посред нощ по чуждите къщи! — извика Искра.

— Искра, изслушай ме, и след това ми дръж такъв тон, ако искаш. Тази вечер много ученици от нашия клас не бяха по домовете си след вечерния час. И то повечето от тези, които най не очаквах, че може да правят такива неща. Например, Емил.

— Той беше с мен.

— С теб?

— Да.

— И ми го казваш така спокойно!

— Да.

— Къде е той сега?

— Не зная.

— Къде бяхте?

— У Елито.

— У Елисавета?

— Да.

— И какво правихте там?

— Какво може да се прави с компания.

— Кои бяха там?

— Марина, Дора…

— Марина и Дора?!

— Да.

— Други?

— Райчо, Иванчо, Румен.

— Значи така! Райчо с Елисавета, Иванчо с Дора, а Румен? Той с кого? С Марина?

— Не.

— С нея остава.

— Емил е с нея!

— Нали казваш, че досега е бил с теб.

— Беше.

— А защо?

— Искаше да спи с мен.

— Емил?

— Да.

— Не очаквах това от него.

— Марина си замина рано и той не искаше да бъде сам тази нощ.

— И ти му отказа, така ли?

— Да, разбира се.

— Сигурно е бил много настоятелен, за да си отмъщаваш сега, при първия отдал ти се случай.

— Да.

— Виж какво, Искра. Утре ще разбера истината, но мисли му, ако си ме излъгала.

— Имам ли сметка да ви лъжа?

— Сметка има. Във всяка твоя дума имаше сметка. Как да я кажеш и къде. Та това са най-добрите ми ученици. Какво си мислиш?

— За съжаление, така беше, както ви казах.

— Истината ще излезе наяве. Лека нощ — и класната й излезе.

— Исе, защо клеветиш своите другари? — запита майка й.

— Не са ми никакви другари.

— Ама как така?

— Зубрачи разни!

— Но са ти съученици.

— Всичките са смахнати.

— Но, Исе…

— Такива са. Как можах да попадна в такъв глупав клас!

— Исе, успокой се!

— Няма, няма, няма!

— Исе!

— Стига с това „Исе, Исе“! До гуша ми стигна! Ще ги избия!

— Говориш глупости.

— Не са глупости, знам какво приказвам.

— Баща ти си идва.

— Къде е бил?

— Сега ще разбереш.

— Искра!

— Да, татко.

— Къде беше?

— С компания.

— Охо! А ти знаеш ли, че аз обиколих целия град да те търся. Ако те изключат от училище, по-добре да не се връщаш в къщи.

— Защо да ме изключат?

— Ще видиш. Като скиташ по нощите.

— Нека ме изключат. Ще стана уличница.

— Искра, ела тук! Каква ще станеш?

— Уличница.

— Повтори! Каква ще станеш?!

— Ох, не ме удряй!

— А! Уличница ще ми ставаш! На’ ти сега! Уличница! А? Уличница!

— Иване, не я бий! Иване!

— Ти не се меси! Искаш дъщеря ти да става уличница. Така ли?

— Ама, Иване!

— Млък и двете! Ами ти ма, с кого беше тази вечер? А? Тебе питам.

— С Емо.

— Кой е този Емо?

— От нашия клас.

— Къде живее?

— Ами…

— Не го увъртай!

— Ами…

— Казвай!

— Ох! Не ме бий!

— Казвай! Ще те убия!

— В „Бриз“.

— Кой блок?

— Девети.

— Кой вход?

— „Д“

— Кой етаж?

— Осми.

— Кой апартамент?

— 120.

— Иване, къде отиваш? Иване!

— Аз мамицата му на оня…

— Иване!

— Млък!

— Недей!

— Ще разваля дъщеря ми! А? Така ли искаш?

— Но виж колко е часът!

— Не ме интересува!

— Иване, само беля ще си навлечеш на главата.

— Вървете по дяволите!!!

Входната врата изтряска и Искра и майка й останаха сами, разплакани и незнаещи какво да правят.

— Изведнъж го прихванаха.

— Класната е направила всичко.

— Исе, недей така.

— Тя е виновна!

— Исе!

— Стига пък и ти! Мене бият, ти плачеш!

— Нали съм ти майка.

— Защо си пуснала класната в къщи?