Един ден на Иван Денисович
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Един ден на Иван Денисович». Краткое содержание книги:
Излезе Шухов с натъпкан корем, от себе си доволен, и реши той, че макар отбоят да наближава, ще вземе да отърчи до латвиеца. И без да отнася хляба в девета, с големи крачки запраши към седма барака.
Месечината беше къде-къде отскочила и стои на небето като изрязана, чиста, бяла. Небето от ясно по-ясно. И звезди тук-там, най-ярките. Но да зяпа по небето Шухов нямаше никакво време. Едно знаеше той — студът не намалява. Някой от волнонаемните чул да съобщават: вечерта чакат трийсет градуса, заранта към четирийсет.
Чуваше се нейде отдалеко: трактор бучи в селището, а откъм шосето току прискърцва екскаватор. И от всеки чифт валенки, дето в лагера ходят насам-натам или притичват — скърцане.
А вятър нямаше.
Тютюнът щеше да го купи Шухов, както го беше купувал и по-рано — рубла за чаша, макар навън такава чаша да струваше рубли, а според сорта и по-скъпо. В каторжния лагер всички цени си бяха свои, такива, каквито нийде ги нямаше, защото тук не можеше да се държат пари, малко кой ги имаше, и много скъпи бяха. За работата в тоя лагер не плащаха пукната пара (в Уст-Ижма поне трийсет рубли на месеца получаваше Шухов). А ако домашните изпратеха някому по пощата, тия пари все едно не ги даваха, ами си ги записваха на сметка. По сметка веднъж на месеца можеше да се купува в лавката тоалетен сапун, мухлясали курабии, цигари „Прима“. Ама харесва ли ти стоката, не ти ли харесва — за колкото си писал заявление до началника, за толкова вземай. Не вземаш ли — все едно, парите са ти отишли, вече са изписани.
На Шухов пари му падаха само от частното бачкане: терлици да ушиеш с парцали на някого — две рубли, памуклийка да закърпиш — как се спогодите.
Седма барака не е като девета, не е на две големи половини. Седма барака има дълъг коридор, десет врати и във всяка стая бригада, наблъскани са по седем четворни нара по на два ката в стая. Е, и кабинки — за парашите и за старшия на бараката. А в отделна кабинка художниците живеят.
Влезе Шухов в стаята, дето беше неговият латвиец. Лежи латвиецът на долния нар, вирнал си краката нагоре, на напречника, и си бъбри нещо по латвийски със съседа.
Седна край него Шухов. Здравейте, значи. Здравейте, оня не си и спуща краката. Стаята мъничка, отвред почват да слухтят — кой е дошъл, защо е дошъл. И двамата го разбират това, та Шухов седи и си кара неговата си: как сте, значи? Ами, горе-долу. Студено е днеска. Да.
Изчака Шухов, докато всички пак си подхванат своите си приказки (за войната в Корея се препират: дали като са се вмесили китайците, ще стане световна война, или не), наведе се към латвиеца:
— Тютюн има ли?
— Има.
— Я да го вида.
Латвиецът свали крака от напречника, спусна ги в пътеката, понадигна се. Стиснат си е тоя латвиец, като пълни чашата, цял трепери, страх го е да не насипе за една цигарка повече.
Показа на Шухов кесията, охлаби връвта.
Взема Шухов една щипка на дланта си, гледа: същият като миналия път, кафеникав и пак тъй рязан. Към носа си го доближи — помириса го, същият е. Ама на него му рече:
— Май не ще да е от същия.
— Същият! Същият! — разсърди се латвиецът. — Аз друг не държа. Все един и същ е.
— Добре тогава — съгласи се Шухов. — Натъпчи ми ти сега една чаша, да запуша аз, та може и втора да взема.
Затуй каза натъпчи, защото оня все рехаво го насипва.
Измъкна латвиецът изпод възглавницата друга кесия, по-тумбеста от първата, и чашата от шкафчето си извади. Чашата, макар и пластмасова, ама Шухов я е мерил, колкото водна събира.
Сипва.
— Че ти го понатъпчи бе, понатъпчи го! — вика му Шухов и сам посяга да тъпче с пръст.
— Аз знае, знае! — дръпва сърдито чашата латвиецът и тъпче, ама лекичко. И пак сипва.
А Шухов в туй време си разкопчава памуклийката и напипва отвътре във ватата под хастара само нему знайната хартийка. Претърколи я, претърколи я с две ръце по ватата към малката дупчица, съвсем на друго място пробита и с две кончета едва-едва хваната. Като я прекара по тая дупчица, скъса с нокти конците, прегъна хартийката още на две по дължината (тя и без туй на дълго е сгъната) и я изкара през дупчицата. Две рубли. Старички, мекички.
А в стаята крещят:
— Как не, ще ви се смили оня с мустаците. Той на брата си роден не вярва, та на вас ли, абдалите!
Едно му е хубавото на каторжния лагер — туй дето е от свободно по-свободно. В Уст-Ижменския лагер само да си пошушнал, че навън примерно кибрит няма, и хайде, новият десетак не ти мърда. А тук — викай чак от горния нар, каквото си щеш викай — портаджиите затова не клепат, ченгетата са вдигнали ръце. Само че време няма тук за много приказки…