Един ден на Иван Денисович
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Един ден на Иван Денисович». Краткое содержание книги:
И бригадниците взеха да се стичат от цялата столова да си получат вечерята, пък за ядене — сърбай, дето намериш място. Шухов раздава паниците, запомня кому е дал и своя си край на таблата попоглежда. В една паница от гъстите лъжицата си остава — заета е, значи. Фетюков с първите още си взе паницата и се разкара: усети се, че сега в бригадата няма да падне кьораво, ами по-добре из столовата да се поразмърда, току-виж плячкосал нещо — току-виж някой не доизял всичкото си (ако отместят недогребана паница, връз нея като лешояди се пущат по неколцина отведнъж понякога).
Преброиха с Павло порциите — излизат май точно. Отдели Шухов една паница от гъстите за Андрей Прокофиевич, а Павло я преля в сплеснатото немско канче с капачка: него и под ватенката ще го пренесеш, до гърдите притиснато.
Таблите ги дадоха. Седна Павло с двойната си порция и Шухов със своите си две. И не отвориха вече дума за нищо, свещени минути настанаха.
Свали Шухов шапката, върху коленете си я сложи, провери с лъжицата едната паница, провери и другата. Иди-доди, и рибета са се случили. Изобщо вечер чорбата е къде-къде по-рядка от сутрешната: заран зекът трябва да го нахраниш, че да работя, а пък вечер и тъй ще заспи.
Почна той да яде. Първо, чорбицата, направо си я излочи. Разлива се горещото, разнася се по тялото му — тръпки го побиха от сладост. Екстра! Ей ти я тебе минутката, зарад която и живее зекът!
В тоя момент нищо не му пречи: нито че присъдата му е дълга, нито че денят е дълъг, нито че неделя пак няма да има. Сега си мисли: ще издеяним някак! Всичко ще се издеяни, да ще господ, ще му дойде краят!
Като изсърба горещата течност и от двете паници, пресипа втората в първата, изтръска я и с лъжицата я обра. Все си е друго тъй, нито ще я мислиш втората паница, нито ще я вардиш и с очи, и с ръка.
Освободиха му се очите, в съседските паници надзърна. На съседа отляво — гола водица. Гледай ги гадовете какво правят, хем свои са, зекове.
И се залови Шухов за зелето с остатъка от чорбицата. Картофче едно му се случи, от Цезаровата паница. Средно такова картофче, измръзнало, то се знае, твърдо и сладникаво. А риба почти няма, чат-пат само някой гол гръбнак ще се мерне. Но и всяко рибе гръбначе, всяка костичка трябва да сдъвчеш — от тях сок излиза, сокът е полезен. За всичко това, разбира се, време се иска, ама сега Шухов няма закъде да бърза. За него днес е празник: на обед две порции, че и на вечеря две откачи. В такъв случай останалите работи бива и да ги зарежеш.
Може само към латвиеца да отскочи, за тютюнец, че до заран, току-виж, и шушка не останало.
Вечеряше си той без хляб: две порции, а и хляб отгоре — много ще му дойде, хлябът за утре да остане. Коремът, той е хайдук, добро не помни, утре пак ще иска.
Шухов си дояждаше чорбата и много-много не се заглеждаше наоколо, защото не му и трябваше: друго не диреше, своето ся ядеше, законното. Ама пак забеляза, че право срещу него на масата се освободи място и седна един висок старец — Ю-81. Той беше, знаеше го Шухов, от 64-а бригада, а на опашката в колетното се чу, че тъкмо 64-а е била днес на социално-битовия вместо 104-а и цял ден без огън, без нищо, тел бодлива опъвали — сами за себе си ограда правили.
За този старец му бяха казвали на Шухов, че по лагери и по затвори лежи безчет и ни една амнистия не го е хванала, а изтечал ли му един десетак, веднага нов му бутали.
Сега го разгледа Шухов отблизо. Сред превитите лагернишки гърбини, неговият гръб си личеше, че е изправен и през масата изглеждаше като да е подложил нещо на пейката отдолу си. На голата му глава отдавна нямаше нищо за стригане — косата му, всичката, беше окапала от много добруване. Очите на стареца не шареха насам-натам по столовата, ами бяха неподвижно втренчени над Шухов в нещо си свое. Той отмерено сърбаше голата си чорба с дървена нащърбена лъжица, но не навираше глава в паницата като всички, а високо поднасяше лъжицата към устата ся. Зъби нямаше ни отгоре, ни отдолу — нито един: кокаленнте му ченета дъвчеха хляба вместо зъби. Лицето му беше до немай-къде изпосталяло, ама не личеше като да е на грохнал с единия крак в гроба инвалид, ами като от чер камък дялано стоеше. И по ръцете, големи, целите напукани и почернели, се виждаше, че комай не му се беше случвало през всичките тия години да клинчи по канцелариите. Има си го у нето това. Да не се превие: тристате си грама не ги слага като всички на мръсната маса по рязлятото, ами върху прана кърпила.
Шухов обаче нямаше време дълго да го разглежда. Като свърши яденето, като си облиза лъжицата и я пъхна във валетата, нахлупи шапка, стана, взе хляба — своя и на Цезар, и излезе. Изходът на столовата беше през другата площадка; и там двама дневални стояха, дето само това им беше работата — да махат куката, да пускат хората и пак куката да закачат.