Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
Чак след като изрекох името й към нашия всесилен визофон, се сепнах, защото в същност не знаех нито за какво я викам, нито какво ще й кажа. Но дори да го изключех сега, по всички линии бе литнало името с шифъра, автоматите мълниеносно щяха да сигнализирват и превключват от дома й в учебните кабинети, в спортните зали, по обществени и частни места, докато я намерят, а ако не я откриеха в определеното време, щяха да изключат дори предаването на тържествената сесия, всички разговори щяха да изключат и репродукторите по целия Икар щяха да загърмят, че е търсена от Дежурния пост на контролния съвет.
— Добър ден и заповядайте!
Стреснато подскочих, сякаш бе се появила неусетно зад гърба ми. Проклет автомат, кога така скоро…
— Хелиана, Хели… — запънах се аз. — Какво правиш?
— Благодаря, доктор Балов. Добре съм.
Познала ме бе веднага по гласа, защото аз не бях включил апарата на двустранна визуалност. Това ме развълнува някак си, а още повече ме развълнува профилът й. В мига, когато произнесох нейното име, тя извърна лице, сякаш не желаеше да я гледам или се боеше да срещне погледа ми. Сега виждах само крехкото ушенце, бледата руменина на възостричката скула, лъскавото връхче на носа й и едно ъгълче на също така доста безкръвните устни. Другата част на екрана бе запълнена от къдравия слънчево-оранжев пламък на косите й.
— Откъде се обаждаш?
— От къщи.
— Не би ли дошла за малко да си поговорим?
— За какво? — Въпросът й беше по детски сопнат.
— На медицински теми — отвърнах й с насилена шеговитост.
— Здрава съм. С какво друго мога да ви бъда полезна? — продължаваше тя да ми говори на „ви“, но с такава нелюбезност, каквато никой от родителското поколение не си позволяваше.
— Отдавна не сме се виждали…
— Аз и сега не ви виждам.
— О, затова ли се цупиш? Прощавай! — засмях се аз и натиснах копчето, да може да ме вижда и тя. — Ето ме!
Но тя не пожела да ме погледне. Подаряваше ми само ухото си — едно до умиление мъничко и нежно ушенце.
— Хели, защо все пак ме напуснахте като лекар? — преминах и аз на „ви“.
— Само това ли искахте да ме запитате?
Контравъпросът явно прикриваше смущението й, но ми се стори, че тя бе готова да даде и отговор — отговор, какъвто се боях обаче да чуя.
— По-скоро — рекох, — по-скоро исках да ви запитам защо така се отчуждихте от мен? Та аз съм ви и кръстник дори!
На устата ми лежеше още напомнянето: „Някога ми каза, че най-много мен обичаш“, но то си остана там. Беше шестгодишна, мажех ожуленото й коленце с витапластик и като се наведох да го подухам, за да се втвърди по-бързо — както обичат това децата, тя ме целуна по бузата, задъхано ми пошепна: „Зенко, теб най-много обичам!“ Но шест години не са четиринадесет. Сега тя мълчеше.
— Няма ли да дойдете?
— Ако не ме задължавате като дежурен от контролния съвет, не.
— А да се срещнем другаде?
— За какво?
В объркването си изтърсих:
— Аз се чувствувам отговорен за вас, Хели, и аз… аз държа за вас!
Профилът леко трепна, съвсем леко се позавъртя, но веднага зае предишното си високомерно положение.
— Ако държите толкова за мен, помолете Лоц да престане да ме шпионира. Здрава съм и ми няма абсолютно нищо.
— Ще му кажа. Но може би има нещо, което с него не искате да споделите. А ние с вас все пак сме от едно поколение, от родените на Икар — рекох аз почти умоляващо.
— Не сме от едно поколение, доктор Балов.
— Не ви разбирам, Хели…
— Ето, виждате ли! Нали може вече да изключа? По-добре да послушаме вашата тържествена сесия.
— Хели — викнах й, уплаших се от гласа си и добавих шепнешком: — И аз имам нужда от близък човек.
Тя се обърна, изгледа ме с много бляскав мрак в очите си, после изчезна в студената синкава млечност на екрана. Повторих още два пъти: и аз имам нужда от близък човек, вслушвайки се с безсмислено упорство в това твърдение, което кой знае откъде бе дошло. Та аз имах Майола Бени — най-желаната в този момент жена на Икар, имах…