Лавинен огън
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лавинен огън». Краткое содержание книги:
Престои най-важната битка, а с магията нещо определено не е наред-изчезват пророчески текстове, променят се книги. И Калан? Къде е Калан?
Забравена от всички, заличена от съзнанието им с помощта на коварна древна магия, Майката Изповедник е в плен на зли сили, за които животът няма никаква стойност. Лавинният огън ще заличи съществуването. Лавинният огън ще разплете нишката на живота. Освен ако…
Ричард разбра прекрасно неизказаното продължение на думите и — че е по-добре да зареже безсмислените си блянове за Калан и да се съсредоточи изцяло върху опасното ново творение на Джаганг.
— Трябва да открия Калан — рече той тихо, но с категоричност, която не търпеше възражение.
— Ако си мъртъв, няма да можеш да направиш каквото и да било — не се стърпя Ничи.
Ричард свали ремъка на меча си през главата. Подпря лъскавата ножница на Меча на истината на скалата.
— Виж, изобщо не сме сигурни, че съществото, което разгроми онези мъже в гората, е същото, за което говориш.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, след като ме намира, когато използвам дарбата си, защо нападна другите, а не мен? Вярно, мястото го уцели — именно там призовах дарбата си. Но цели три дни преди днешното нападение. Ако това същество ме разпознава по използването на дарбата ми, защо ще напада онези момчета?
— Може да се е заблудило, че си с тях? — предположи Кара.
— Възможно е, защо не — кимна Ничи.
— Да, сигурно е възможно, но ако наистина ме разпознава по използването на дарбата ми, а и ти на свой ред си го улеснила, като си му дала възможност да усети вкуса на кръвта ми, тогава не е ли по-логично да предположим, че е знаело, че не съм сред онези мъже?
— Не знам — сви рамене Ничи. — Възможно е, като си отключил дарбата си, да си го призовал в района, в който се намираш. А когато си престанал да я използваш, звярът да е останал сляп за теб, така да се каже. И толкова да се е вбесил, задето те изпусна, че да е изгубил контрол и да е започнал да коли наред, каквото му попадне пред погледа. Ако е така, предполагам, че му е необходимо отново да използваш дарбата си, за да те локализира пак. Да не забравяме, че вече е доста близо.
— Но нали Сестрата ти е казала, че използвам ли дарбата си, то ще ме познае. В такъв случай не вярвам да се налага да го правя втори път, за да разбере къде се намирам.
— Може би вече те познава — предположи Ничи, — но му е нужно още време, за да стигне до теб. А след като веднъж те е разпознало, е достатъчно просто да използваш дарбата си още веднъж, за да се нахвърли отгоре ти.
Звучеше доста плашещо.
— Предполагам, че в случая е по-добре, че не съм свикнал да разчитам на дарбата си.
— По-добре е да се постараеш да оставиш на нас задължението да се грижим за безопасността ти — сопна му се Кара. — Не мисля, че трябва да рискуваш да отключиш неволно дарбата си по какъвто и да е начин.
— Боя се, че Кара е права — потвърди Ничи. — Не мога да твърдя със сигурност, че съществото вече познава вкуса на кръвта ти, но знам какво ми каза Сестрата: ако използваш дарбата си, то ще те намери. Докато звярът те преследва и докато не научим повече за него и не елиминираме заплахата, не бива да прибягваш до дарбата си за нищо на света.
Ричард се съгласи с кимване. Не знаеше дали това изобщо е възможно. Не беше специалист в призоваването на дарбата си, но в същото време нямаше и представа как да предотврати отключването и. Тя се събуждаше от гнева му и откликваше на определена негова нужда. Не беше запознат с точните условия, които предразполагаха към изява на способността му — просто се случваше. Макар че имаше смисъл в предупреждението им да не използва дарбата си, той не бе убеден, че може да я контролира до такава степен, че да не и позволи да се появи, ако обстоятелствата го наложат.
Хрумна му и друга плашеща мисъл. Възможно бе звярът да го е открил и да знае точното му местонахождение. И да е избил момчетата на Виктор просто за да утоли жаждата си за кръв. Сега може би дебнеше някъде в гората, възползвайки се от песента на цикадите, за да заглуши шума от стъпките си, и се приближаваше към тайното им леговище.
Ничи не откъсваше поглед от Ричард. Докато той обмисляше безрадостните им перспективи, тя за пореден път вдигна ръка на челото му.
— Няма да е зле да починем — рече, след като отпусна ръката си. — Трепериш от студ. Опасявам се, че в твоето състояние лесно може да вдигнеш температура. Легни. Не ни остава друго, освен да се топлим взаимно. Но преди всичко трябва да изсъхнеш, защото иначе никога няма да се стоплиш.