Съдружник по неволя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружник по неволя». Краткое содержание книги:
— Защото това ме влудява.
— Ти да не ме будалкаш?
— Опитай, ако не вярваш. — Езикът му направи кръг по очертанията на устните й. — Хайде. Кажи първото, което ти хрумне.
Рейчъл лекичко въздъхна и обви ръце около врата му. Прошепна думите в ухото му и тихо се засмя, като чу нечленоразделния отговор.
— Какво значи това? — поиска да знае той.
— Свободен превод ли? Нарекох те огромно глупаво прасе.
— Ами?… А не беше ли това признание, че изгаряш от желание?
— Не. Това сега ще го усетиш.
Ала преди да изпълни намерението си докрай, той вече бе поел нещата в свои ръце.
В тъмното той я притегли към себе си. Все пак бяха успели да разтегнат леглото. И сега лежаха сред обърканите завивки. Следобедът бе преминал във вечер, вечерта в тъмна нощ.
— Иска ми се да остана — тихо промълви той.
— Зная. — Глупаво е, рече си тя, да ми става мъчно при мисълта, че ще си отиде. Обикновено ревниво пазеше самотните си нощи. — Не можеш, разбираш ли. Още е рано да оставяш Ник тъй дълго сам.
— О, ако нещата се бяха развили по-друг начин… — По дяволите, не бе очаквал, че толкова лесно ще се ядоса. — Бих искал да дойдеш с мен у дома. Бих искал тази нощ да прекараш в моето легло, а когато се събудя, отново да си до мен.
— Той също още не е готов. — Макар че Рейчъл и за себе си не знаеше дали е готова. — Преди да успея да изгладя недоразумението помежду ни, да го накарам да разбере, може би ще е най-добре да не знае, че сме…
Всъщност каква бе подходящата дума? И двамата едновременно си зададоха този въпрос. Ала никой не го изрече на глас.
— Права си. — Пружината изскърца под тялото му. — Искам пак да бъдем заедно, Рейчъл. И не е задължително това да стане в леглото. — Погали изящните очертания на скулите й. — Нито пък на пода.
— И аз искам да бъда с теб. — Тя погали с пръсти ръката му. — Хубаво беше. И стига вече сме го обсъждали.
— Отново си права — призна неуверено. — Мога да се освободя по някое време в сряда. Искаш ли да си устроим ранна вечеря?
— С удоволствие. — И двамата замълчаха, но Рейчъл първа се окопити. — По-добре е да си вървиш — рече тя, като въздъхна.
— Зная.
— Може би в неделя ще ви поканя с Ник на вечеря у родителите ми. Веднъж ти споменах, нали си спомняш?
— Хубаво би било. — Той отново я целуна, дълго, като в забрава. — Само още веднъж.
— Да. — Тя го прегърна. — Само още веднъж.
Рейчъл премести слушалката на другото си ухо, взе да дращи по разтворения пред нея тефтер, хвърляйки невярващ поглед към папките на бюрото си.
— Да, госпожа Масети, разбирам. Необходими са ни един-двама благоприятно настроени към сина ви свидетели. Вашия пастор например или пък някой учител. — Заслушана в дългата тирада на развален английски, тя се запита дали би успяла да привлече вниманието на някой от потъналите в работа колеги и дали той би я съжалил дотолкова, че да й донесе чаша кафе. — Това не мога да ви кажа, госпожо Масети — продължи в кратката пауза. — Съществува не малък шанс за условна присъда и пускане под гаранция, понеже Карл не е бил на волана. Но от друга страна, той е бил в открадната кола и… — Рейчъл внимателно отгърна изписаната страница. — Както ви обясних, много трудно ще бъде да убедим когото и да било, че не е знаел, че колата е крадена, и то след като се докаже, че ключалките са били избити и моторът е бил включен от кабелите. — Доволна от измайстореното хартиено самолетче, тя го хвърли към вратата. Все едно да пуснеш в морето бутилка с писмо. — Не се съмнявам. Че е добро момче, госпожо Масети. В лоша компания е попаднал, да. Да се надяваме, че този случай ще го държи на разстояние от бандата. Госпожо Масети… Госпожо Масети! — каза Рейчъл с твърд глас. — Правя всичко което е по силите ми. Опитайте се да гледате по-оптимистично на нещата и ще се видим в съда другата седмица. Не… Не, наистина. Аз ще ви се обадя. Да, обещавам. Дочуване. Да, абсолютно. Дочуване.
Рейчъл затвори телефона и отпусна глава на бюрото си. Десет минути разговор с тази беснееща майка на шест деца бяха по-изтощителни и от цял работен ден в съда.
— Труден ден ли имаш?
Рейчъл вдигна глава и забеляза Ник да се подпира в рамката на вратата. В едната си ръка държеше нейното хартиено самолетче, в другата голяма хартиена чаша.
— По-скоро тежък месец. — Не можеше да откъсне очи от горещата течност в чашата. — Кажи ми, че това е кафе.
— Слабо, без захар. — Ник направи крачка и й поднесе чашата. — Писмото звучеше повече от отчайващо. — Забеляза как жадно отпи Рейчъл и се ухили. — Както си вървях по коридора, удари ме право в гърдите. В добра форма си.