Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.
22
Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.
Една от тези зони се намираше на километър и половина преди националния парк „Уотъртън Лейкс“. От гледна точка на САЩ това място беше точно над границата между щатите Вашингтон и Айдахо, по средата на пътя между Спокейн и Кор д'Ален, приблизително на сто и шейсет километра от двете населени места. Гледката беше възхитителна — безкрайни гори на юг, величествени езера на север, заснежените върхове на Скалистите планини на изток. Шофьорът на влекача спря на паркинга не заради гледката, а защото трябваше да се срещне с пътниците на бял микробус, който вече чакаше там. Благодарение на своята предпазливост и на късмета фамилията Дънкан беше в този бизнес от дълги години. Едно от най-важните ѝ правила гласеше да прехвърлят внесената стока по възможно най-бързия начин. Транспортните контейнери можеха да бъдат проследени. Всъщност индивидуалният код на всеки от тях имаше именно това предназначение. За да не рискуват закъснялата тревога, вдигната от някой подозрителен митнически служител, те предпочитаха да прехвърлят стоката броени часове след освобождаването ѝ, като използваха анонимно, незабележимо и невъзможно за проследяване транспортно средство — обикновено някой от многобройните товарни микробуси, които кръстосваха по пътищата.
Влекачът спря в далечния край на паркинга, а задницата на белия микробус се залепи за него. Шофьорите слязоха. Без да си разменят нито дума, те излязоха на пътя и започнаха да го наблюдават в двете посоки — единият на изток, а другият на запад. Платното беше пусто, нещо обичайно за шосе №3. Двамата се обърнаха, изтичаха при машините и се заловиха за работа. Шофьорът на микробуса отвори Задната врата, а мъжът на влекача се покатери на платформата, счупи пластмасовите печати и отвори вратите на контейнера.
Прехвърлянето отне не повече от минута. В товарния отсек на микробуса намериха място всичките 572 килограма стока, а след още една минута той направи нова маневра и пое на изток. Шофьорът на влекача потегли след него с намерението да завие на север по шосе №95, а после да излезе на шосе №1 и да се върне във Ванкувър за нов товар — най-вероятно напълно законен. Това щеше да се отрази добре на кръвното му налягане, но зле на портфейла му.
В Лас Вегас ливанецът Сафир избра двама от най-добрите си помощници и ги изпрати да наглеждат италианеца на име Роси. Но това се оказа погрешно решение, което стана видно още в рамките на следващия час. Телефонът на Сафир иззвъня. Търсеше го иранец на име Махмейни, който беше негов клиент. Но в деловите им отношения не съществуваше равенство. Махмейни беше клиент на Сафир по начина, по който един крал може да бъде клиент на обущаря си. Много по-властен, строг и надменен, готов да стане опасен, ако поръчаните ботуши се окажат дефектни.
Или бъдат доставени със закъснение.
— Трябваше да си получа стоката още преди седмица — каза Махмейни.
Сафир не отговори нищо, защото устата му пресъхна.
— Моля те да приемеш нещата от моя гледна точка — добави Махмейни. — Стоката вече е разпределена между хора, които чакат на предварително уточнени места и трябва да я използват на точно определени дати. Ако не пристигне навреме, ще регистрирам големи загуби.
— Ще направя всичко възможно — окопити се Сафир.
— Знам. Затова ти се обаждам. Трябва да обсъдим много неща, защото загубите ми няма да бъдат еднократни. Ако репутацията ми рухне, никой вече няма да ме потърси. Ще изгубя завинаги доверието на клиентите си, а това означава да ме компенсираш цял живот. На практика ще се превърнеш в моя собственост. Разбираш ли какво ти говоря?
— Според мен пратката вече пътува насам — измънка Сафир.
— С една седмица закъснение.
— Аз също понасям загуби и правя всичко възможно да променя нещата. Накарах сътрудника си да изпрати двама от хората си на място, а после изпратих двама от моите хора при него. Да му помогнат да се концентрира.