Венец от трева (Част III: Омразата)

Римското могъщество продължаваше да значи много в очите на източните деспоти. Щом забеляза римските сенатори по пътя към Никомидия, Сократ веднага си събра багажа и замина за Понт. Брат му Никомед се качи на царския престол, което направи малко по-късно и кападокиецът Ариобарзан. Тримата пълномощници останаха обаче в Никомидия, където да прекарат последните седмици на безоблачното лято и да обмислят нахлуването с войски в Пафлагония — тънка ивица земя по бреговете на Евксинския понт, разделяща двете царства Понт и Витиния. За Пафлагония се знаеше поне, че храмовете й са пълни със злато, докато витинският владетел трябваше да разочарова покровителите си с противното. Всъщност, когато година по-рано старецът бягаше от Витиния, той бе взел със себе си цялото държавно съкровище; няколкото месеца обаче бяха достатъчно то да се прехвърли в сметките на различните римски майстори на обещания, като се започне с Марк Емилий Скавър (който никога не отказваше дребните подаръчета, щом са от сърце) и се стигне до Маний Аквилий.

Когато се увериха в неплатежоспособността на Никомед, тримата сенатори започнаха да се гледат с известно подозрение помежду си. При това Манлий и Малий имаха известно право да се смятат излъгани, та Аквилий отчаяно се мъчеше да открие начин как да спечели отново доверието им, без да бърка в стоте таланта, скрити на сигурно в Рим. Разбира се, от цялата работа страдаше най-много цар Никомед. Тримата знатни римляни постоянно го увещаваха да нахлуе с войската си в Пафлагония, иначе открито го заплашваха, че пак ще си изгуби престола. Гай Касий също пращаше писма от Пергам, в които подкрепяше исканията на комисията. Най-накрая Никомед отстъпи и свика под знамената малобройната си, но добре въоръжена армия.

В края на септември старият Никомед и трите римски хиени нахлуха в Пафлагония. Начело на армията стоеше лично Аквилий, който се отнасяше към витинския цар като към ненужен товар, способен само да донесе някоя беля. За да бръкне съвсем в раната на Митридат, Аквилий дори накара Никомед да прати инструкции до витинската флота и гарнизоните по пристанищата на Тракийския Боспор и Хелеспонта: отсега нататък се забраняваше всякакво преминаване на понтийски кораби от Евксинския понт в Егейско море. Смисълът на посланието беше ясен: „Да не си посмял, царю Митридате, повече да предизвикваш Рим!“

Всичко се нареди съвсем по плана на Маний Аквилий. Витинската армия предприе победоносен поход покрай морския бряг и превземаше една след друга крепости и градове, плячкосваше храмове и пазарища, за да могат римските пълномощници да си пълнят дебелите гуши. Най-накрая се предаде и голямото пристанище Амастрис, докато Пиламен, управител във вътрешността на страната, открито се присъедини към римския нашественик. След като влязоха в Амастрис, тримата римляни решиха, че е крайно време да се връщат в Пергам, оставяйки бедния витински владетел и армията му да презимуват някъде между Амастрис и Синоп, в съвсем опасна близост с границите на Понт.