Ледено ухапване
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Тя повдигна вежди. Не знаеше. Но как би могла? Майка ми не знаеше нищо за мен. Продължи да оглежда и преценява всичко наоколо, като се спираше да разгледа дреболиите — явно й разкриваха неподозирани неща за мен. Снимка на двете ни с Лиса, облечени като феи за Хелоуин. Чанта с емблемата на компанията за бонбони „Суитартс“. Сякаш майка ми за пръв път в живота си се срещаше с мен.
Накрая се обърна рязко и протегна ръката си към мен.
— Ето. Вземи.
Стресната, аз се наведох напред и подложих дланта си под нейната. Нещо дребно и студено изпадна в ръката ми. Беше кръгъл медальон, малък — не по-голям от монета от десет цента в диаметър. Основата бе от сребро, а в средата беше инкрустиран плосък диск от пръстени от цветно стъкло. Смръщих вежди и прокарах палец по повърхността му. Беше странна вещ, а пръстените го правеха да прилича на око. Най-вътрешният пръстен беше най-малък, също като зеницата. Със син цвят, но толкова наситен, че изглеждаше почти като черен. Около него имаше по-голям бледосин пръстен, който на свой ред бе заобиколен от следващия бял пръстен. Външният пръстен беше много тънък, с тъмносин оттенък.
— Благодаря — рекох. Не бях очаквала нищо от нея. Подаръкът беше много странен — защо, по дяволите, ми подаряваше нещо, което приличаше на око? Но все пак беше подарък. — Аз… аз не съм ти купила нищо.
Майка ми кимна. Лицето й отново доби равнодушно изражение.
— Няма значение. Не се нуждая от нищо.
Тя се обърна и започна да обикаля стаята. Но не разполагаше с много пространство за целта. Все пак благодарение на ниския си ръст крачките й бяха по-къси. Всеки път, като преминаваше покрай прозореца над леглото ми, светлината озаряваше кестенявата й коса. Наблюдавах я с любопитство и скоро осъзнах, че беше нервна не по-малко от мен.
Най-после спря да кръстосва и отново ме погледна.
— Как е окото ти?
— Оправя се.
— Добре. — Отвори уста и за миг си помислих, че ще измърмори някакво извинение. Но не го направи.
Когато закрачи отново из стаята, реших, че повече не издържам да стоя на едно място. Заех се с подреждането на подаръците. Тази сутрин бях получила цял куп. Сред тях бе и копринената рокля от Таша, червена и бродирана с цветя. Майка ми ме наблюдаваше, докато я окачвах в тесния гардероб.
— Много мил жест от страна на Таша.
— Да — съгласих се. — Не очаквах да получа подарък от нея. Наистина я харесвам.
— И аз.
Изненадана, аз рязко се извърнах от гардероба и се вгледах в майка ми. И тя изглеждаше не по-малко учудена. Ако не я познавах по-добре, бих си помислила, че двете току-що сме постигнали съгласие за нещо. Може би все пак на Коледа наистина се случват чудеса.
— Пазител Беликов ще й подхожда чудесно.
— Аз… — Примигнах, неуверена за какво точно ми говореше тя. — Дмитрий?
— Пазител Беликов — поправи ме майка ми със строг тон, показващ неодобрението й от прекалено фамилиарното ми обръщение към него.
— Ама в какво… в какво да си подхождат?
Тя повдигна вежди.
— Не си ли чула? Тя му предложила да стане неин личен пазител, след като няма такъв.
Почувствах се така, сякаш отново ме бе ударила с все сила.
— Но той… е разпределен в Академията. И ще охранява Лиса.
— Може да се уреди. Пък и независимо от репутацията на Озера, тя все пак е кралска особа. Ако настоява, ще удовлетворят желанието й.
Аз само се взирах безизразно в пространството.
— Е, предполагам, че те са добри приятели и тъй нататък.
— Много повече от това, или вероятно биха могли да бъдат.
Бам Отново ме цапардоса.
— Какво?!
— Хм? Ами тя… Тя проявява интерес към него. — Ако се съдеше по интонацията на майка ми, романтичните истории никак не я интересуваха. — Таша няма нищо против да има деца дампири, така че е възможно накрая… да сключат, хм, споразумение и за това, ако той стане неин пазител.
О, мили Боже. Времето застина. Сърцето ми спря да бие.
Едва сега осъзнах, че майка ми очаква отговора ми. Беше се облегнала на бюрото ми и не ме изпускаше от очи. Може и да беше безмилостен ловец на стригои, но явно не забелязваше какви чувства бушуват в мен.
— И… той ще се съгласи ли? Да стане неин пазител? — попитах с немощен глас.
Майка ми сви рамене.
— Доколкото зная, още не е дал съгласието си, но, разбира се, че ще се съгласи. Това е голяма възможност за него.
— Разбира се — отвърнах като ехо. Защо Дмитрий би се отказал от шанса да стане пазител на своя приятелка и да има бебе от нея?